Разчупих тишината - за да звънне,
тревогата разроших с топли пръсти.
Студът-самотник милнах - да не зъзне,
с надеждата тъгата да се пръсне.
Искрицата посях в безплодна почва,
там огънче след време да поникне.
И всичко в мен надмогнах и прескочих,
защото просто... просто те обикнах.
Пронизах ли сърцето ти с вълшебство?
Какво ли днес съдбата ни вещае?
Не зная, но прашинка, полъх нещо
роди се - истинско. Да помечтаем?