"Спасете ни" - вик немощен, загубено
                      броди в пустинята на тишината;
                "Защо ние", "Колко още трябва да изтърпим",
                  Къде е посоката? Къде е оазисът? Къде?...

                  Парцаливи очи - играчка за болката,
                  сълза - спомен за бебешката количка,
                    втора - за първата дума,
                      трета - за невинната усмивка,
                        четвърта, пета, шеста... 
                   
 
                    Протегната ръка, копнееща за
                      нежността и топлината на
                        любимия човек, ала докосваща
                          единствено отблъскващите ледени решетки.

                       Треперещи сърца - сред тях е
                         самопоканилата се гостенка - Смъртта
                          "Елате при мен", "с мен не ще има
                            никога повече страдание",
                             "Върви си, ще издържим"
                               "Както желаете,но аз ще ви чакам"                                             
                      
                              Надеждата - невидима и слаба,
                                 но все пак надежда,
                                   до последен дъх,
                                     бил той в пустинята или оазиса...