Дано поне...

Jan 23, 2013, 7:50 AM

Poetry

497 0 4

ДАНО ПОНЕ...

Погребан под взривени небеса,

удавен в кръв,

разстрелян на площада,

векът на атомните чудеса

умря – завинаги и без пощада.

Един горчив и безнадежден смях

до плиткия му гроб го съпроводи

и никой над нетленния му прах

с букет увехнали цветя не ходи.

И не звучи тържествен реквием,

и никой миналите дни не слави –

светът не чака даже да умрем

и бърза приживе да ни забрави.

А ние сме от двадесети век

и в новия се чувстваме на гости –

за спомени горчиви няма лек

и няма лек за старите ни кости.

Нов век от оня вечен календар

часовниковото махало движи...

Векът е нов –

светът край нас е стар,

със стара злоба и със стари грижи.

И злото има злато и простор,

и димни взривове тресат небето –

Рембо и Рамбо водят своя спор,

но нямат шанс великите поети.

Векът, едва роден, е на война

и ужасът отново се повтаря –

навярно всички нови времена

при нас пристигат безнадеждно стари.

Рембо и Рамбо няма да решат

проблемите на новото столетие,

но все пак в този безнадежден свят

дано се раждат повече поети.

Please sign in with your account so you can comment and vote.