Диментори са босите мъгли и пулят се в стъклата като призраци.
В очите отчаяние вали, изпиват радостта ми и изнизват се.
Събирани през многото лета, изчезват спомените съкровени
засмукани от гладните уста, а болката навлиза със свистене.
Диментор е и вятърът бръснач, дочувам как се киска като смахнат,
изтрива силуетите по здрач и сякаш иска всичко да премахне.
Дъждът приема форма на гаргойл, от човката му пустота прелива,
самотен е небесният престол, а облаците мятат кални гриви.
Като изгубено в гора дете се лутам в лабиринтите на мрака
и ужасът, че съм сама расте, а клоните над мен зловещо тракат.
Застивам със затворени очи, на помощ викам чистата си мисъл,
със силния си дух да заличи дименторския страх, света потиснал. ...