Денят

...Едва събуден вдъхвам настървено

последните капризи на съня,

щом въздуха е натежал край мене

от аромат на влюбена Жена...

...Стихията на Утрото ме грабва

на Изгрева пулсиращ с Радостта-

зове ме Пътя непознат, че трябва

да вляза в коловоза на Страстта.

В мига, във който Слънцето надзърне

зад облака, от Вятъра червен-

прекръствам се и без да се обърна

направо влизам в идващият ден...

...А в тоя ден аз трябва да измина

най-дългия си път неизвървян,

ще падам и ще ставам, ще проклинам:

ала кого и за какво- не знам!..

Аз много дълго скитах по Земята,

(не си почивах даже в мисълта),

но най-загадъчния Път през Необята

ме чака днес пред пътната врата.

Преплувах Океани и Морета,

в триъгълника на Бермуда бях,

но в картите ми белите полета

ме мамят съблазнително към тях...

И най-красивото Море навярно

е с най-зашеметяващи вълни,

със скрити гибелни скали коварно,

а  фара е  угаснал може би!..

Най-нежната пътека на Луната

от Вятъра люляна със финес

ми предстои до края на водата

да извървя като поклонник днес.

Страстта от най-стихийната ми Буря

все още неизбежно предстои...

(Когато такелажа*се разтуря,

а Океана става на вълни.)

...Но тоя Ден едва сега започва

и тъй далеч изглежда ми нощта,

че вярвам Времето да стигне точно

за толкова пропуснати Неща...

Днес сам, „на попрището жизнено в средата...”**

разбирам как безумно разпилях

на Младостта си вихрена благата,

а имам пак Желание за тях!...

И най-интимните сега „горчиво”

желая със премрежени очи,

а Вятърът ги грабва закачливо

и тръпнещи обръща ги в мечти!

... Най- хубавите думи, Скъпа моя,

не съм ти още шепнал във Страстта,

но и със гняв не съм нападал Троя

насила да те връщам у дома!..

Коста Качев

*съвкупност от корабни  въжета, скрипци и други

уреди за боравене с тях.

** по Данте Алигиери