Христо Ботев, сине, е български поет.
Имал кръв на птица. Ходил е навред.
Засукал в Калофер. Видял и Одеса.
От цялата мъка светът бил потресен.
Над родната стряха виреел спахия.
Играел куршумът! Не мога да скрия…
От страх и ридание млъкнал Балкана.
Съдбата ни жива пече се в тигана…
Лъвът не загина… И малко остана…

Дете на Пирина… Заслушай се тука!
За Ботев говоря! Нима ти е скука?
Пораснал набързо! Отѝшъл в Браила!
Но скъпа свобо̀да така се е скрила...
Започнал да пише. И Левски докоснал.
За делото свише по поглед се проснал.
На връх Камара̀та остана Бащата…
Дъхът му последен е плът на росата.
Куршуми се леят! Дойде Свобода̀та…

България, чедо, е дом на орели.
Ти трябва да знаеш за битките смели!
За тихите думи на Зойчева Васка.
История помни! Не слага окраска…
История плаче, кърви, но живее.
За всички на Шипка, които ѝ пеят.
Раята е сила и буря велика.
Дойде Свободата с цена на дръвника.
Напъпи! Заплака за млякото първо…
И бързо го глътна с гноясали къ̀рви…

Христо Ботев, сине, е български поет.
Трябва да се знае – бил се е за теб…
Трябва да се помни, трябва да се дава!
Нашата България няма да предаваш!
Нашата Родина ще гледаш като цвете…
А тя ще лети без проблем с вековете…
Тя ще пребъде във дума, във песен…
Тичай навън… Отново е есен…