С радост бягат пак познати
квартални улички. С нозе
вечно изранени: - Нà ти! -
подхвърлям топката с ръце.

Бързат кънки. Вятър роши
косите ми от буен плам.
Ала щом се върна вкъщи
привèчер - ставам друга, знам.

Слагам масата, а мама
усмихва ми се тъжно пак.
Аз съм горда, че отмяна
голяма съм и още как!

Батко хапва и излиза,
че той е по-голям от мен.
Гладя бялата му риза -
нали е още той ерген.

Тихо е. Навън заспива
последен спомен от нощта...
И детето си отива,
порасло с детските неща.
ДТ©