Една не беше, сякаш сто години
орали са браздички по ръцете ти,
лета , като жребци неудържими,
са бягали по склона на надеждите.
И тръгвал си през грапавите ниви,
на слънцето поел пътеката,
и спирал си, когато се разлива
най-звездната поляна на поетите.
Нивята, тези черни длани,
ще стават златни от труда ти,
дори щом внуците застанат
пред изгрева, след тихите ти стъпки.