Буден съм, но още май не ми се става.
Мисля си урок че Мери заслужава.
Не да отмъщавам, но пък все вини ме.
Бил съм беладжия! Нямам ли си име?
Чувам лай на куче. Вежен ли ме вика?
Някой вън копае рано със мотика.
Искам да помогна аз на баба Койна.
Помагач да има тя ще е доволна.
Бързо се обличам, мия си лицето.
- Я, кажи на баба, как ми спа момчето? -
гушва ме със нежност благата старица.
- Сутрин чувам, бабо, тук да пеят птици.
- Радвай им се, сине, че в града къде ти
птиченце ще чуеш. Само самолети.
- Да, над нас прелитат и са гръмогласни.
- Селото обичаш, вече ми е ясно! -
тя ми се усмихва и реда довършва.
- Искаш ли кочани? Я да ти накърша!
Тръгвам аз след нея до плета комшийски.
Малко са високи. (Или аз съм нисък!)
Млечните мамули тя в престилка пуска
- Митеeee, лельо Койне, хайде на закуска! -
Мери се провиква бодро от вратата.
Кекс ни е изпекла. С дупка по средата.
- Искаш ли и мляко? - баба се подмазва.
По-добре да каже: Няма да наказвам
внучето, че много, много го обичам!
(Някаква измислица мозъкът ли срича?)
Може би очаква отговор въпроса.
Мери купа с мляко топличко ми носи.
- Прясно е, от днес е, преди час доено!
(Ето, съжалява тя, че вчера с мене
бе несправедлива и дори наказа.)
- Искаш ли и кекса с мед да си намажеш?
. . .
Хапнах си доволно, не като във вкъщи.
Мама вечно бърза, често е намръщена,
автобуси гони, вечер закъснява...
Поданик самотен в детска съм държава.
Докато тъгувам тъй и разсъждавам,
зрелите кочани в тенджера поставя
баба Койна, печката включила от рано.
- Млечни са и бързо, Митенце, ще станат!
Аз навън излизам. Яренцето блее.
Криввам към обора. Плаче или смее
се това мъниче? Нищо не разбирам.
Но шише със мляко в ъгъла намирам
и в устата бързо биберона слагам.
То че е доволно с вас се обзалагам!
Гълта, премижава, спира за мъничко,
после продължава сладката душичка.
- Митенцееее, къде си? - Мери се провиква.
Няма да и казвам. Тя без мен да свиква!
Мога ли да бъда хванат за полата?
Аз пораснах вече, смеят се децата.
Скривам се в сеното тихо и си трая.
Тази моя баба, още ли не знае,
че не мога вързан все да съм за нея!
Искам аз свободен, сам да си живея!
Моето бунтарство сякаш ме приспива.
А сеното дъхав аромат разлива
и очи затворил, дишам със наслада.
После ли? Заспал съм. Като за награда.
И като сънувам баба че ме търси...
Чувам: Где си, Мите? Стряскам се в съня си.
От косата Мери сламките ми маха.
- Знаеш ли, заслужи, сине, пак пердаха,
но нали си в двора, днес ще те пожаля.
Всичките комшии вече са разбрали,
че от час издирвам внука непослушен.
Страшен си немирник! Идеш ми до гуша!
Нищо не разбирам. Чудя се, защото
спал съм тихо, кротко, сгушен във сеното,
а излиза пак че бил съм беладжия.
На глава излезеш ли с баба ми Мария,
чудо ще е, казвам ти, при това голямо!
Ярето е чуло мислите ми само
и след мене тръгва то да ме изпрати.
- Съжалявам, Мите, с мен че си изпати!
© Мария Панайотова All rights reserved.