От разчупената черупка на залеза

се излюпи безкрайна далечност, 

като цвете от суша покварено

заизгнива притихваща вечност,
 

на стъпки в нищото хлопащи,

от отиваща си жалка неизбежност, 

а заключено ехо в тропота

закънтя в ума ми зловещо.
 

Затворих очи и заслушах,

за да чуя сбогуване, нежност,

но акустиката на далечното

поглъщаше остатъците от човешкото.
 

Леко вдигнах ръка да помахам

 на плахата умираща мечта, 

а сърцето разхлопа се бурно

и разби тишината на милиони стъкла,
 

"Още е рано" прошепваше нищото, 
"по залез с любов не се сбогува", 

затова, моя недокосната нежност, 

те оставям още нощ да съществуваш.