Вятърът, моят вечен приятел.

Седна ли той е до мен.

Двама сме, аз и той, в тоя град ветровит и обрулен.

Аз небръснат, и той вечно сърдит.

Опрели гръб на трафопоста, заедно пиеме бира.

Говорим си, клатим глави.

Имаше време, тоя мой буен приятел все носеше нещо.

Ухание на красива жена, например

Плач на дете, което търси мойте ръце,

Мирисът на траверси, дъх на сено, на окосена трева лятно време,

На йод и на синьо море.

Детски смях, скърцащи люлки

Да, имаше време.

По някой път сяда до мене, а друг път не го свърта, и само се върти като лудо жребче.

Играе си, и гони бездомните кучета 

Тоя вечен несретник

Говори някакви врели-некипели 

Разменяме приказки, спомени, малки лъжи.

Правим голямо от малкото за да е весело.

Хвърляме прах в очите на хората

Надигаме яки, пием бира.

И кашляйки се смеем на нашите шеги.

Непостоянен е той, съвсем като мене.

Днеска е тук, а утре го няма - развей прах момче.

Но когато пристигне отново - опираме гръб на стената, и пиеме бира с тоя пройдоха

Дошъл от отдавна забравени и далечни земи.

Вятърът, моя вечен приятел.

Седна ли той е до мен.

Давам му моите спомени  - нека ги разпилее и нека ги носи в тоя град ветровит и обрулен.

Двама сме, винаги двама.

Аз небръснат, и той вечно сърдит.