Не спи­рам да ме­ч­тая и в ран­на­та си есен.
Ще ми зву­чат до края и му­зи­ка, и пе­сен.
Не мо­га да за­б­ра­вя ме­ч­та­та си мла­де­ж­ка.
Ще сле­д­вам до без­к­рая съ­д­ба­та си чо­ве­ш­ка!
Не ис­кам да уни­вам за дни­те пре­б­ро­е­ни!
Не тря­б­ва да при­с­пи­вам очи­те умо­ре­ни!
Не мо­га да се спи­рам, не е за­вър­шил пъ­тя!
Не ис­кам да уми­ра ду­ша­та ми без­п­лъ­т­на!
Не ис­кам да из­с­ти­не и лю­бо­в­та го­ре­ща!
Ще се пре­вър­на в ти­ня, в тре­са­ви­ще зло­ве­що,
щом спра да се въл­ну­вам, да пея и да пла­ча.
Ка­к­во то­газ ще стру­вам? Ка­к­во ли аз ще зна­ча? ...