Със мрака посред бял ден те калявах
и гръдния ти кош кроях по своя мяра.
След всяка наша битка с теб оставах -
да ближа рани и поливам суха вяра.
И светлина покълваше в сълзите ми:
без теб светът би бил и сив, и беден.
Не исках да съм само част от свитъка
от ветрилата, плъзнали около тебе.
Изтръгнах се до звук, мечта, дихание,
и стъпките след себе си изметох.
Не са ли ти достатъчно послание
всичките написани куплети?
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up