Хвърляш си

душата

някъде -

а после

я прибираш -

дрипава.

Избърсваш с

нея скритите

си кътове

и после

я простираш -

дъхава.

Цъфти душата.

Избуява, пука се.

Петната на плътта

просмукват се.

Растат,

разпукват се -

като цветя

върху торена

пръст.

Като цвърчаща

плът,

която ражда

червеи…

Изхвърлил си

душата -

някъде.

Не можеш да

държиш

веригите,

които хапят

дланите ти,

впити -

в бъдното ли,

в днешното ли,

в спомена ли?

Изхвърлил си

душата -

никъде.

Не можеш да

държиш

хомота ù,

захапал

дланите

до кокал.