Какво е да не виждаш ти зората
покорно свит в нечии ръце,
да крачиш тихо и несигурно в гората,
с подпухнало от плач лице?
Дали е страшно да не чуваш тишината?
И всеки зов, към теб отправен,
да дириш ти опора в стената,
с другите да си неравен?
Така болезнено да си различен,
да чувстваш съжаление в техните сърца,
да бъдеш ти принудено обичан,
защото си от "другите деца". ...