Като вятъра излитам и изплитам светлина,
за бедите ми не питай, аз ги крия в тъмнина.
Пак по пътя се катуркам и не беля думи две.
Мрак по тихите къщурки спуска се като перде.
Трака влакът и клокочи – малък дечко в този свят.
Чака пътя да посоча, но нима съм мъдър брат?
На перона е готово куче да лети с криле –
хванал старото „Lenovo“, го попитах: „Накъде?“.
Тази хубава чертица я наричаш хоризонт –
лази плачеща женица през живота – вагабонт.
Сам-самин създавам суша и милея през нощта,
вече ми дойде до гуша стар да бъда по душа… ...