Aug 8, 2006, 10:32 AM
Думите на дневните етажи
По ниските етажи на деня,
където някак нищо не се случва.
Над ниските животи грее слънце
и рядко бури има там...
Не е така в мазетата,
в които
зелена тъмнина,
полепнала по векове,
събужда и преспива
слепи живи.
И в капещ сън,
под слаби крушки,
прекъсват
долни светове.
Извити,
черни клони,
прозяващи се майки
голи
кърмят
в
коридори.
В
тесни стаи,-
във
капещо,
разядено,
безвременно,
живеене.
/Население?!/
Унесени деца,
които не играят,
не знаят,
не могат,
не искат,
не говорят,
не питат...
Мълчат с ококорени, черни очи.
Гледат в тъмното горе,
в бетонното нищо -
те нищо не виждат!
Тук няма бури и вятър,
тук е долу .
Най – долното долу!
Тук е тясно.
ТУК липсва
във списъка.
ТУК го няма...
Асансьорът стържещ,плачещ
върви бавно нагоре.
И тук прекъсва крушката -
заварена, запоена,
в решетка - изолирана.
Асансьорна светлина –
птица препарирана!
/На ниските етажи
има кражби!/
Жените са облечени.
Децата питат за небето.
Тичат по етажите,
където
съхнат дрехи.
Където чакат стари бойлери,
където старици готвят
на котлони, -
смеят се и си говорят...
На сиви стъпала
насядали,
мъжете пият,-
гледат в телевизор.
Пушат.
Без прозорци.
Без мостове.
На ниските етажи
хората
живеят заедно.
/Както пожелаха./
Асансьорът.
Крушката.
Нагоре.
В бяло.
Тъмно.
Старец.
Брадясал старец.
Некролози.
Тук сякаш не живеят хора.
Самотният човек
тъжен отключва.
Влиза.
Затваря врата.
Единствената, горна врата.
И е тихо...
По горните етажи на деня.
И бяло е
На горните...
Под покрива.
Над най – високите етажи
няма слънце.
Тихо е...
Подсмърчат глухо асансьорите -
портиерите – единствените помнещи...
И тук ден няма.
И нищо не се случва.
Бяло...
Най – бялото възможно
етажно,горно...
Бяло...
където някак нищо не се случва.
Над ниските животи грее слънце
и рядко бури има там...
Не е така в мазетата,
в които
зелена тъмнина,
полепнала по векове,
събужда и преспива
слепи живи.
И в капещ сън,
под слаби крушки,
прекъсват
долни светове.
Извити,
черни клони,
прозяващи се майки
голи
кърмят
в
коридори.
В
тесни стаи,-
във
капещо,
разядено,
безвременно,
живеене.
/Население?!/
Унесени деца,
които не играят,
не знаят,
не могат,
не искат,
не говорят,
не питат...
Мълчат с ококорени, черни очи.
Гледат в тъмното горе,
в бетонното нищо -
те нищо не виждат!
Тук няма бури и вятър,
тук е долу .
Най – долното долу!
Тук е тясно.
ТУК липсва
във списъка.
ТУК го няма...
Асансьорът стържещ,плачещ
върви бавно нагоре.
И тук прекъсва крушката -
заварена, запоена,
в решетка - изолирана.
Асансьорна светлина –
птица препарирана!
/На ниските етажи
има кражби!/
Жените са облечени.
Децата питат за небето.
Тичат по етажите,
където
съхнат дрехи.
Където чакат стари бойлери,
където старици готвят
на котлони, -
смеят се и си говорят...
На сиви стъпала
насядали,
мъжете пият,-
гледат в телевизор.
Пушат.
Без прозорци.
Без мостове.
На ниските етажи
хората
живеят заедно.
/Както пожелаха./
Асансьорът.
Крушката.
Нагоре.
В бяло.
Тъмно.
Старец.
Брадясал старец.
Некролози.
Тук сякаш не живеят хора.
Самотният човек
тъжен отключва.
Влиза.
Затваря врата.
Единствената, горна врата.
И е тихо...
По горните етажи на деня.
И бяло е
На горните...
Под покрива.
Над най – високите етажи
няма слънце.
Тихо е...
Подсмърчат глухо асансьорите -
портиерите – единствените помнещи...
И тук ден няма.
И нищо не се случва.
Бяло...
Най – бялото възможно
етажно,горно...
Бяло...
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Гергана,не разбрах какво ме питаш...Ако веднага след предаването,вече никой не го помни,това явно е проблем на репортерите.Казваш, че текстовете ми приличат на такова предаване и ако след "предаването ми",никой не го помни,жалко за мен - не репортерът,артистът, каквото и да значи това.Хенри
-
Пак ще те попитам:Какво да правим? Твоите стихове са също като "Репортерите идват" на БиТиВи.Стряскат,провокират, ужасяват...и след предаването вече никой не си спомня за него.Защото едно е да го кажеш,друго е да го промениш!!!
-
Благодаря ви за хубавите думи!Благодаря на всички, които прочетохте текста!Благодаря!Хенри
-
"Над най – високите етажи
няма слънце.
Тихо е...
Подсмърчат глухо асансьорите -
портиерите – единствените помнещи...
И тук ден няма.
И нищо не се случва.
Бяло...
Най – бялото възможно
етажно,горно...
Бяло..."
Може би тепърва в това бяло ще се пише, Хенри. Всъщност, ти вече си започнал!
Поздрави!
Вестин -
"Над най – високите етажи
няма слънце.
Тихо е...
Подсмърчат глухо асансьорите -
портиерите – единствените помнещи...
И тук ден няма.
И нищо не се случва.
Бяло...
Най – бялото възможно
етажно,горно...
Бяло..."
Може би тепърва в това бяло ще се пише, Хенри. Ти вече си започнал!
Поздрави!
Вестин -
Колко образно си го казал. Изникват и образи, и крушката изгасва...
Дано да не си прав, Ясене. -
Поздрав!
-
Благодаря на всички!Ханк
-
Браво, Хенри!....
Б Я Л О....... -
От погледа на Бог няма етажи,
и всичко плод е на илюзия безумна,
сноват объркани слепци с ръце трептящи,
и търсят изход, лутайки се шумно,
пленени в собствената суета...
А всъщност ... с полъха утринта
ще се разлее светлина
от горния етаж -
чак до мазетата, потънали в тъма,
до паяжинно мрачните места
на всяка съществуваща душа,
ще лъсне простичката истина една:
Животът се крепи на любовта...
Ще има да се случат много хубави неща,
ще продължава изгревът да носи светлина,
ще има шанс за малките деца,
дори за най-самотната душа ...
не е дошъл мига, но само засега...
От погледа на Бог -
е друг света
и друга е подредбата в етажността... -
/Население?!/
Унесени деца,
които не играят,
не знаят,
не могат,
не искат,
не говорят,
не питат...
Мълчат с ококорени, черни очи.
Гледат в тъмното горе...
Каква сила има в думите ти,Хенри!
Поклон!!!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
