Стъпки отъпкани още ли следвам?
Този затвор не е за мойта душа!
Път на безвремие, път без надежда,
каторга, окови, дух сломен, празнота..
Животът тече, часовникът отброява,
когато се върна назад чувам Тик-так..
Този звук проклет отеква, уморява..
спомени нямам, мечтите потънали в мрак.
Дали е сън всичко това?
И ако не е кога ще заспя?
И ако няма скоро сън за мен,
докога безизразна ще е реалността?
Семейство, деца, къща, кола..
Извинявам се, не остана място за мойта душа!
Какво? В мазата? Добре, в мазата ще я оставя!
И със шепа прах за всеки случай ще я подправя!
Но нали там във мазата,
Когато сама остане душата,
все някой ден, някой вратата ще отвори
и малко със нея ще си поговори
и после навън под яркото слънце ще я изведе,
зелената трева ще и покаже и цъфналите пролетни цветове
и тогава тя прахът ще избърше,
ръцете си ще измие и ще се отвърже
и завинаги оттам ще си тръгне..
но времето назад никога не ще върне...