Душата ми - безкрайност, оцеляла
от тежки думи, погледи, дела.
Тя някога е била бяла...
А днес - каква ли е сега?
Душата ми - зелена нива,
сега във бурени е тя.
И само тръни и коприва.
Дали е гроб, или душа?...
Тя е пазителят на чувства,
но колко омърсени днес
са те. И колко са ми чужди.
И само някакъв копнеж
към бялото я съхранява,
но то, уви, е само цвят.
И своята безкрила вяра
с измислици залъгвам аз.
По начин, както се залъгва
със думи малкото дете.
Ала това е само въздух,
а въздухът не е небе...
В душата ми нахлуха врани
и изкълваха всеки ден,
откраднаха ми всески празник
и всеки спомен съхранен.
Душата ми е празна къща,
на ближни в нужда е подслон.
Но всеки взима... и не връща.
Сега самата тя - без дом.
И като мъничко сираче
във тази тъжна самота,
ах, Боже, как душата плаче.
Но късно е да я спася...
© Теодора Симеонова All rights reserved.