Душата ми - безкрайност, оцеляла

от тежки думи, погледи, дела.

Тя някога е била бяла...

А днес - каква ли е сега?

Душата ми - зелена нива,

сега във бурени е тя.

И само тръни и коприва.

Дали е гроб, или душа?...

Тя е пазителят на чувства,

но колко омърсени днес

са те. И колко са ми чужди.

И само някакъв копнеж

към бялото я съхранява,

но то, уви, е само цвят.

И своята безкрила вяра

с измислици залъгвам аз.

По начин, както се залъгва

със думи малкото дете.

Ала това е само въздух,

а въздухът не е небе...

В душата ми нахлуха врани

и изкълваха всеки ден,

откраднаха ми всески празник

и всеки спомен съхранен.

Душата ми е празна къща,

на ближни в нужда е подслон.

Но всеки взима... и не връща.

Сега самата тя - без дом.

И като мъничко сираче

във тази тъжна самота,

ах, Боже, как душата плаче.

Но късно е да я спася...