Светлината бавно си пробива път

и малкото прозорче грейва озарено,

а душата празна, изправена на кръстопът,

ридае в стонове болежни.

И тъй минаваха и дните -

бързайки нощта да ги смени.

Така със кръговрата гаснеха мечтите

истински и съкровени, придружени със сълзи.

И когато мракът взимаше превес,

дори и вятърът страхуваше се да засвири.

Беше господар, но единствено нощес,

и жадуваше за свобода, бленувайки изгрева да види.

А душата ли? Тя остана празна,

неспособна да се бори със суровия живот.

И слънцето огромно бърза да изгасне

с копнежа утрешния ден да го срещне със любов.