Седем струни като котви

послушна я държат

при бреговете на света.

Седем струни възспират полета

към небитието.

ми

На хоризонта ражда се денят.

Отдръпват се небесните тъми.

Усмихнат е пробуденият град:

на слънцето недоизгряло ли се радва?

Пред очите ми завърта се светът.

От неговото пъстролико Утро си открадвам

розов облак и прозявка.

ла

От капките роса тихо се преви

на цветето стъблото. “Ела!” –

повикаха ме мокрите треви:

“Ние за зелените си дни ще ти разкажем.”

Въздъхна вятър. Зажужа пчела.

Да бъде истината на Гората!

Аз искам само тази истина.

ре

Аз себе си ще изповядам цяла,

единствено пред твоята душа, море!

Така ще мога само – оцеляла

от сблъсъка с човешкия си ден –

да бъда истинска.

Море, ще поговориш ли със мен?

Следа на пясъка оставих.

сол

Над белите простори на света

небето изрисува ореол

от дъжд и плътни сенки.

Полъх на липи и мокри улици

събуди птиците.

Хората забързаха нанякъде.

Дъждът заприижда със звън.

си

Денят залязва. Прегърнала умората,

вървя – със прашни мигли, със разрошени коси.

Посреща ме светът на хората:

поглеждат ме учудени очи;

май пак оставам неразбрана.

Да си тръгна ли с последните лъчи?

Нощта ме чака да я поздравя.

ми

Стана тихо някак изведнъж.

Извиках малко необмислено: “Ами,

добре, отивам си!” Не беше дъжд.

Бяха нечии сълзи – някой плачеше за мен.

Но аз не исках да погледна.

Мракът дебнеше студен.

За последно.

ти

Останах. Спря ме вятърът.

Не. Всъщност беше ти.

Аз винаги заради теб оставам.

Какво си?

Всеки път различно нещо:

днес изгрев или вятър, утре може би море.

Ще остана тук, докато те има.

Душата ми е седемструнна птица.

Седем струни като котви

послушна я държат

при бреговете на света.

Когато и последната

се скъса,

аз ще отлетя.

Завинаги.