Уж ми е рано за равносметки,
Уж съм в разцвета си, уж още съм млада,
а тегля чертата и плаши ме сметката.
Защо ли ми трябваше, кой дявол ме кара
да се обръщам зад тъмния ъгъл
и след просъскващи сенки да тръгвам
Няма по-жалко от личния пъкъл
(справка - живота ми)… Ще се залъгвам,
че съм от тая порода, смелата,
дето не пада по гръб и не плаче.
Само че пътят ми е без мантинела.
Черен, разбит и еднопосочен.
А пък посоката… дяволи взели я,
вече дори не следя хоризонта.
Пусти живот, подарявам го целия.
Стига да ви устройва сконтото.
Много добър стих!!!