Времето е оплело спомените ми в конци,
играейки си с тях като с марионетки.
Това, което някога смятах за истина,
се оказа сянката на една така силно желана реалност.
Раздялата ни беше по-дълга
от всяка една наша прегръдка.
А беше рано, твърде рано –
още не знаехме нищо един за друг
и такива си останахме- непознати.
За теб всичко спря,
а аз бях принудена да продължа.
Да продължа без човека,
който щеше да ме води
по незнайните пътища на живота.
Сега гласът ти е далечен,
постепенно затихващ по коридорите в ума ми.
Глупаво ли е, че още търся лицето ти сред тълпите?
Аз знам... знам, че напразно се ослушвам
за твоите стъпки да преминат прага.
И въпреки това аз чакам...
чакам да се преплетат пак нашите съдби.
© Ина Адрианова All rights reserved.