Там в една страна,

В далечно село, в запада. 

Живеят двама

брат и сестра,

Които се обичат, повече

от всичко на света.

Още като малки две деца,

Неразделни в пакости или беля.

Се подкрепят двама - брат и сестра,

По-близки от всеки на света.

Но ето, че годините минават,

И нашите герои остаряват.

Къщата остава пуста,

А там живее млад ерген,

Без коса, но с нрав голем.

Сладко обичаше да си яде,

Макар, че много зъби нямаше.

Строг режим си има той,

До девет беше телевизионния престой.

След това угасва светлина,

Остава само лунната тъма.

Той си ляга да поспи,

Малко хърка, но търпи,

Неговата стара и добра,

Вярна, възрастна сестра.

Тя при него не живя,

Само ходи да го вижда.

Той имаше една лоза,

Голяма, колкото негова душа.

Щастлив си беше в своята страна,

Всяка сутрин бе с усмивка на уста,

А хумор имаше голям,

Чак оттук до Ватикан.

Но с времето напредна старостта,

Стана трудна работа.

Но знаем как е старостта,

Нямаш сили даже за вода,

А какво остава за друга работа.

Доста години поживя,

Всички сме щастливи, заради това.

Но не идваме със сълзи,

А с усмивки до уши,

Защото в този хубав, слънчев ден,

Макар ти да не си до мен,

Ние сме тук сега,

Всички от твоята рода.

Ще те изпратим както подобава,

С радост, че живя,

Достойния живот за една добра душа.

И Бог ще молим за покой,

На твоята душа,

Защото беше най-добрият дядо на света!