Дъх дълбок поемам, ала нещо боли,
Пак уста отварям дъх повторен да поема,
Но болката усилва се уви,
Невъзможно е да я локализирам – уви.

Опитвам се за съвет да се обърна към своите мисли,
Но те лутат се из разбитите ми мечти,
Объркани и разпилени мисли неподредени,
А болката усилва се – уви!

Отварям разплакани очи,
С надежда всичко да се проясни,
Ала зрението ми замъглено е уви,
Няма дори лъч светлина, няма и звезди!

Ръце протягам и опитвам се да се докосна,
Нещо познато да уловя и поне него да задържа,
Ала хващам единствено пепелта
От изгорената ми душа.

Крачка бавна опитвам се да направя,
На тях стремя се да се изправя,
Но болката ми отново надделя,
Пак залитам към студената земя.

Как стигна се до тази болка точно сега?
Та нали всичко бе наред сутринта?
Защо настроението мениш си като деня и нощта?
Защо причиняваш ми всичко това?

Ето че будна е поне моята глава,
За да изрече тез тежки слова,
Мъката в душата чрез стих да споделя,
Съвет от непознат да си подаря!

Но уви и главата ми вече натежа,
Залита стремглаво към студената съдба,
С теб да съм въпреки ограничения и правила,
До край да се боря за любовта!

Сетен опит правя да се изправя на крака,
Лакти забивам в каменната съдба,
Очи отварям и гледам право към целта,
Мислите ми заложници остават на твоята душа!

Дъх поемам и дробове напълвам с мърсотия и печал,
На сърцето си забивам с дървен кол тиквен медал,
Ръцете си заключвам с титаниеви окови и кротал,
Може видимо да съм се предал
и на козия ти нрав да съм се поддал,
Ала ще изчакам деня на твоя печал,
И тогава на теб ще забуча тиквения медал,
Ръцете ти ще овържа с титаний и кротал,
И ще ти кажа: „Каквото взел – това и дал!”