На Весито
Ще се спусне Вечерница леко,
ще затихне звънец-хлопатар
и кучешки лай отдалеко
ще върне спомена нужен и стар.
Дни боси и невъзвратими,
спокойни, прашни и добри,
дни нежни и незабравими,
безгрижни, крехки - детски дни.
Оставили по диря тънка
и драснали по паметта
все оня мирис на дърво отвънка
в лятна вечер, светулка във дланта.
И оня чуден щурчов ритъм,
и оня бесен жабокряк -
не ни ли липсват - ще се питаме -
сред грохота на градски полумрак.
И ехото в отсрещните усои,
цветята, брани в двора чужд,
белите мои, и белите твои,
игрите, почвали на уж...
И спокойствие неосъзнато,
вечната заетост във игра
и изранените нозе на лятото
от орляци комари вечерта...
Дъх на детство - тъй потребен -
странно скрит, необходим,
щом нашите души обсеби
все питаме се: "Накъде вървим?"
А застанем ли сред двора тесен,
все ще търсим падаща звезда.
До огъня ще пеем песни,
но няма да сме пак деца.
© Павлина Райкова All rights reserved.
Носталгично,топло стихче.
Поздрав!