Мрак, буреносни облаци в нощта.
Душата се вие над гмежта.
Лети високо тя над небесата
Рее се в космичната безтегловност
Със звездния дъжд в грациозност
Мозъкът се взира в тъмнината
Не способен да съзре над небесата
Из ведро дъждът се лее
А за любов мозъкът копнее.
Плаши се от самото себе си окото,
Защото отражението видя в стъклото
Потоп от сълзи излиза от него ...