Под булото на облака дъждът сляпо спи

и върху му се ронят отломки от несбъднати порои.

Дъждът спи в себе си,

загубил спомена за синевата.

Дъждът наяве няма очи,

ала в себе изпя ги, изрисува ги...

Сред облака стихнал отъпка партина,

за да види небето и да погине!

И беше капки сълзи

от неизпети песни, от неизречени радости.

И беше булка, и беше жених,

и бе мъртъв, и бе жив!

Под булото на облака дъждът живееше в съня си

и сбираше кристали от нежна вода.

... И ако погледнеш над себе си

и ако видиш синевата с други очи,

ако счупиш пелената,

там ще видиш море от гълъбово-сини очи!