Със пролетите чаках те, като южняк,
да влезеш през отворените двери.
В лета глухарчени се разпилях,
да диря стъпките ти боси.
А с есента се ронех във дъжда,
и като лист треперех, да те чуя
на зимните виелици в гласа.
Умирах и живеех... да те имам.
И, ето те. Стоиш насреща и мълчиш.
Не казвай нищо, заедно да помълчиме.
Поне това умеем с теб, нали...
звездите вече отдавна не броиме. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up