Преплела в клоните златни коси,
лежаща безмълвно между бели брези.
Отперила поглед към сиво небе,
със мъртви листа- покрити ръце.

Безизразно гледа падащия сняг,
мисли заблудени, търсещи бряг.

Вятър създаден от птичи криле,
силуети галещи спряло сърце.

Червена струйка, проправя си път
надолу през бездиханната ледена гръд.

Багреща пръстта със топъл цвят,
рисуваща картини от паралелен свят.

Едничка мечта, за лъч светлина,
едничка сълза, лишена от топлина.

Едничък кристал, разбит на парчета,
при среща със черната, ледена пепел.

Писък, приглушен от вятъра зимен

когато и последната птичка си отиде.
В обятията бели на ковчега свиден,
Есен... бе нейното име...