В подножието на Рисовица,

на пиедестала на Градище,

връщам се като лястовица –

там, на бащино ми огнище.

Всичко мое се намира там,

в епицентъра на живота мой,

и да имам друг живот – знам,

към него ме води всеки завой.

Оставени белези на един юноша

напомнят за града му всеки ден,

но, така е – колкото и да е лоша,

реалността е на пътя пред мен.

Тук и асфалтът ми е непознат,

а улиците толкова безразлични,

живея в един прекрасен град,

където мечтите са циклични.

Към гнездото като лястовица

всяка пролет натам отлитам,

и с характер на стара орлица –

късно е да се превъзпитам.

Запазените спомени пилеят,

връщайки ми мислите назад,

за него аз постоянно милея –

за единствения ми Босилеград.