Отекват глухо стъпки по степта,
в редица плуваща в мъглата,
от каменни окови звук едва
дочу и се стопи зората.
От веригите следа оставена
по пясъка злокобно шепнещ,
е сетната мечта заровена,
с последния си дъх, последно трепнещ.
Последен е и замъгленият й поглед,
последно клетката съзира
и мъртва е! Сега е ред
на следващата да умира... ...