Ехти от стъпките ни
цялата вселена.
Въздишките на времето
звънтят...
От всичко е
страната уморена...
Но търси своя
ненамерения
път!
Когато плаче
или тържествува,
юмруци маха,
страшно се гневи,
и в жилите и
пламъци бушуват,
докато Истината
в нея изкласи...
Тя свойто верую
у хората насажда
и дава плът
от живата си плът,
и с утрото,
което предугажда,
тя дава
на Надеждите ни
път!
24.03.1973 г. София
© Христо Славов All rights reserved.