Изгубен в чуждата природа,

де намерил никого не си,

да търсиш своята особа

някога оставаш ли?

Но не, в страна, стая или дума

бил си кайзер на собствена прокуда,

а нейде не далеч,

отпушил бил те теч.

Смисъл порил, хвърлял и вилнял,

обърнал даже цялата особа.

Побеснял,

прехвърлил се дори насам към двора.

А там на смръзналата се земя

под дребната стреха,

една капчица, сгушена стоеше

заспала, много време тя чакала беше.

Носейки, летейки и пеейки,

в нов порой да рукне пак.

И чак тогава тя бидейки,

до своя крах да стигне чак.

И сега, и днес, и утре,

капката – не е една.

Но дали отвътре

било е то някога вода?