Jul 12, 2014, 10:44 PM

Епилог пореден 

  Poetry » Love
370 0 0

Душата ми е струна, с която си играеш,

душата ми е мъка, която ти нехаеш.

Очакваш любовта ми, но само на хартия.

И искаш гордостта ми, сломена, на тепсия.

 

Щастлива ли си? И ето аз паднах, принизих се.

Смирен, ранен, скимтя и се омилквам,

около теб, по-скоро твойта сянка.

А исках, колко исках не сянка, а осанка.

Да  милвам с поглед я, дя любя и желая,

не зная докога или...

докато само Тя, съдбата, намеси се накрая!

Но стига думи празни и съблазни.

Човек не си, жена си, туй го зная!

Човеците за мъка сме родени,

Жените... вий мъка сте и вдъхновение!

© Нуцо All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??