... в деня сякаш всичко умира,
а едно момиче само тъга в листата намира.
Всичко посивява, света е унил,
връщат се спомени - кой какъв е бил.
А тя страда, тя плаче, както и преди,
самотна е, самотна завинаги...
Сякаш от нейните очи вали,
а вятъра страхливо разпилява косите й.
Изгубена и красива, като есента,
търси спасение във песента.
Но такова не намира,
в мислите си само неговото лице визира...
Самотно броди из горите, планините...
Като буря, срамежливо затихва в долините.
Плахо потъва във мечти, но я боли,
за всяка мечта тя изплакала е милиони сълзи.
Невинно върви по старата алея,
спомня си, когато беше малка мрачна фея.
Върви и се надява, колко време вече не се предава.
Студена смърт я приветства с нежен глас,
но тя крещи: "Все още има път за нас".
Жалко, нали... че лежеше безжизнена след час.
Жалко, нали... че това момиче бях аз...
© Евелина All rights reserved.