Провокирано от "Листи есенни падат" на Д. Димитров (hero)

Всяка есен, любими,
"Листи есенни падат".
И преносно сме с теб "преди зимата".

За това, може би,
аз до тебе присядам.
Впрочем, аз и не съм си отивала.

Аз съм твойта фантазия;
дълги, дълги години ти
ме измисляше и забравяше,

но не спираше.

Да, повика ме, обедно;
обещах ти и влязох.
Приласкай ме; от студ чак съм синя!

От мъглата потръпваме.
Тя владее душите ни.
За това ме извика, признаваш ли?

Разсъбличаш ме. Стига ти
нежост безкалорийна –
завладяваме се чрез тялото.

Пренебрегваш "вината си".
Сядам леко на скута ти.
За това ли затваряш очите си?

Да не чуеш "Обичам те"?
Само леко изстенване
и заравяш ръце във минутите.

За "следите в душите ни" 
- колко точно го казваше!
те, душите ни път с коловози са.

Толкоз много любовници
през калта им са газили...
Не задавам излишни въпроси.

Ще зачена детето ни.
Да, решила съм в себе си.
Без баща ще го гледам. Забрави ли -

аз съм есенна, време е
да си сбъдна надеждата.
Ти "заблуда" я кръсти. Напразно.

Лепнем, да - от усилие
да попием с телата си
всяка капка с телесните течности.

Имаш кърпичка? Странно е
как посочваш вратата и
да си тръгна веднага копнееш.

И се взираш в прозореца –
не след мен, след децата как
свойте есенни листи събират.

Не копнеж утолен,
не и тоз листопад,
нещо друго в нас сякаш умира.