Над София е спуснала мъглата
безшумните си кълбести вълма.
През белите одежди на стъклата
процежда се едва-едва из мрака
тъгуваща, оскъдна светлина.
И призрачните сенки по паважа
на хората, изплували край мен,
на клоните, застинали на стража,
израстват, отминават и зараждат
безоблачен, в лъчи окъпан ден.
II
Градът остава в тежката, ...