Луната посрещнаха

танцуващите като пламъци

капещи, шарени листа,

но едва поздравили я

и трябва да се сбогуват -

полета им е кратък

и угасва

щом отиде си със залеза деня...

Останала сама,

въздиша тъжно:

Дали ще успее да я зърне

нейният любим -

Скитника,

изгубил се нанякъде със вятъра

и прегръдките на Есента -

подмамен от красотата ѝ нетрайна,

задържаща се в шепите само за един сезон...

Ще го търси,

тази нощ може да изгрее

наглостта на облаците

успяла да прогони -

скрили я за две-три дъждовни нощи -

простила му е всичко

стига ѝ да види

все по-влюбените ѝ очи

и очакващото докосванията му ѝ лице...

Дъжда отмина,

Есента вече не е толкова красива

оставила клоните си голи,

съвсем без цветове -

вятъра немирен към небето

се издигна

и връщайки се

до Скитника довя онзи нежен,

звезден шепот

и целувките от лунна светлина...

Отрониха се

сред последните капки слова:

- Ела, върни се!

И мълчанието,

миг преди му признае

бликналата от сърцето ѝ молба:

- Не си отивай - чаках те и днес, и вчера!

А ехото за кой ли път ще му повтори:

- Твоя съм и винаги твоя съм била...