Искам да запомня този миг.
Тя лежи и сякаш се унася.
Голото ú тяло, бял светлик
и една блажена нереалност.
Пръстите на свитата ръка
леко потреперват от дъха ú.
Тициан рисувал е така.
Топлите гърди са островърхи.
Женската свещена голота.
Господи, с какво съм я заслужил?
Тя лежи в средата на света,
всичко друго вече е ненужно.
Тялото ú тук е инструмент
с меките контури на цигулка.
Бял покой. Вълшебният момент,
в който от плътта се ражда чудо.
Кратък, много кратък е мигът.
Още полубудна, тя се сепва.
Пускам диск, със който вечерта
да досвири чезнещата гледка.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.