Навярно, защото бях толкова тъжна,
(висяха минутите дълги до пода),
врата ти оставих и свих се в окръжност,
със странното чувство, че с теб съм свободна.
Но в твоите сини, лелеяни ляноси,
бях прериен кръг - упорит апостроф.
И кален, и скален ти пишех на наноси:
"Недей да играеш със мен на любов!"
А зимното слънце - фалшива монета,
търкули се - скрих я на топло в ръкава.
И нищо, че нито за Стикс, ни за Лета
ще стигне...(и ще се ядоса лодкарят). ...