В безсъние танцува луната сама,
страхува се да прегърне нощта.
Зефирът рисува по нейните стъкла,
мечтае тя да се слее с мига.

На един измислен бряг - вятърът мълчи,
жажда разкъсва деня му - сълзи.
Отчаян обгръща света - звезди,
но копнее той в луната да се прероди.

За лунна целувка ефирът умира,
искрата в него бавно замира.
А луната чудна и сама владее,
иска страха да преодолее.

Но вечността е само пропаст без съдба,
лунен вятър ще породи дъжда.
Ако само Тя отвори очи,
в ефирен нежен сън ще се потопи...