И ето ме сега пред прага на нощта, сама… Но там далече аз съм с теб, в мислите ти се разхождам постоянно и непрестанно будя те сред нощ. А часовникът продължава да отброява времето, в което с теб сме разделени, времето, в което мислите ни сплени са в кълбо от неяснота. Защо на нас се случва всичко това и кога ще дойде щастливият край на старата изтъркана лента, въртяна безброй пъти в срутеното кино на света? От филма черно-бял аромат на звезди изгрели ме достига и ето ни, нас двама, приютени на тревата мокра, сгушени в обятията на нощта, стоим, обвити с черната й перелина. Само сега, само тогава сме двама... Двама голтаци, спрени на път... богати душевно, бедни на плът, със сърца широки, обемни, но... не слети, безпътни... кръстопътно разделени... Но наши, но все пак наши! Но все пак с цел осъществима. Тя е там. Часовникът вече приближава я...