Остави тези кораби със големите
бели платна, които едва се поклащат.
Остави този вик на чайките, пълен с тревожен
копнеж – нека поглъщат дробовете вятъра
идващ.
Остави очите, нека пътуват зад хоризонтите –
падащи листи.
И намери този ъгъл на времето – на любовта
“ когато “ тук “ и “ там “ престане да е от значение “ *
и онази мъка, която дълбае въздухът
стане скокът,
стане удар на криле, ...