Отново пи за нея. Щорите са прашни.
Утайка винена в мъгливите очи кърви.
Ти жив си още и реално няма страшно.
От днес е твърде вероятно да ти провърви.
Минава шест и слънцето краде минути.
А тя подпалва бързо дрезгавия алт:
„Ще дойда скоро...Даже може още утре.”
Пред теб отново паметливият асфалт
разказва притчи... Или даже репортажи
за тази хватка на перфектните бедра,
с която Тя те обезсилва. И я мразиш,
защото твърде скъпа е за тебе. И сега ...