Тук вече няма кой да ме посрещне...
Стоим на гарата - багажът ми и аз.
Вали ни дъжд и сигурно сме смешни
на хората, минаващи край нас.
Стоим и чакаме. Какво? Съдбата?
Навярно тя сега е в някой влак
и сигурно чертае, мисли, смята,
но не на мен - на други дава знак.
И по-добре. Така поне ще зная,
че никой не решава вместо мен.
Така поне ще мога да мечтая,
че в моя град се връщам някой ден, ...