Спомням си, като бяхме връх,
връх от чувства, от емоции,
стих последен,
куплет пръв,
аз за тебе - врата,
ти за мене - прозорец.

Когато две страни, два свята,
допиращи се във вечността,
любовта бе силна,
любовта бе непозната,
бързо отърсване от реалността...
Сякаш не беше тя,
а някаква логика човешка.
Не ни казаха как,
нито най-малко кога,
всичко ще завърши...
... с нечия красива грешка.

И си те представям в кръг,
друг за мене, допирателен -
и стих пореден,
куплет все още пръв,
недокоснати точки в измерението...
Само чувствата ни,
като формули
пред нас пътеки ще чертаят,
координати,
схема,
карта...
Два свята, все още незапомнени...
И простата геометрия на хората:
мисли,
чувства
и емоции,
аз за теб - допирателна страна,
а ти за мен...?