ГЛАВА   ТРЕТА

(студентски години)

1

Аз пиша вече от години…

И може би съм графоман?

Надявах се, че ще ми мине,

и даже бях изготвил план…

Очаквах, че е като шарка,

която временно се мярка,

И като утринни лъчи,

до обеда ще отзвучи…

Като забавата е нещо леко,

кикотене на младостта!

И като дойде зрелостта,

ще свърне в моята пътека!..

Но за добро или пък не,

тя цял живот от мен отне!..

 

Аз пишех и не публикувах,

от някаква моминска свян...

И не, че аз не се вълнувах,

но мислех, че съм неразбран...

Аз бях болезнено самотен!

Възставах срещу всеки “ротен”…

С амбиции бях зареден!

Подпалено бе всичко в мен!

Презирах  “фукльовци и менти”.

Безчестието не простих!

Като юмрук, в закана свит,

аз не получих “дивиденти”,

макар че вярвах, някой ден,

да почнат да четат и мен!

 

И тъй над листа си наведен,

със свойто хоби съм зает…

И като роднина беден,

представях си, че съм поет!...

Във спомените се заравям,

пречиствам се и преизгарям...

И от този жест красив

аз чувствам  пак, че съм щастлив!

Подават ми ръката дните.

Нанизвам ги един след друг.

Посявам семена в браздите…

И без да искам, аз открих,

че съм се сраснал с моя стих!

 

И тази моя страст и хоби

са истинското “аз “ във мен...

Аз цял живот им плащам глоби,

и аз се чувствам с тях блажен!

Не търся слава  и облаги.

Не чакам  също думи благи,

голяма слава и пари!

Потупване по гръб дори!...

Опитвах се да се откажа,

на времето, на младини,

и аз от туй не се свеня!..

Но по-натам ще ви разкажа

за тия мои патила

по градове и по села…

 

Аз носех своите тревоги

и своя ежедневен страх.

О, жив човек съм и не мога

да заявя, че нямам грях!...

Със трудностите си се справям.

Магарето си не оставям…

И през живота си нелек

съм бил на нож и все нащрек…

Не съм такъв, да не ми пука,

да карам просто да върви…

Враждувах, цял живот, уви,

с охолства, със пари и скука!

И свит до болка във юмрук,

стремял съм се да бъда чук!

 

Не зная дали съм успявал,

но туй за мене беше стил!

За него мило-драго давах

и все към  туй съм се стремил!

Не съм бил с пепел  по главата,

не бях ортак на Сатаната!?

А пък за тънките интриги

четях по хубавите книги…

Не ми бе лесно във живота,

това навярно си разбрал!...

Човекът, воден от морал,

достигаше до ешафода…

А туй за “новия човек”…

бе път към нищото, най-прек!...

 

Щом всичко туй преизживявам,

забравям лошите неща!

Пак пъстри знамена развявам

и слагам огън във пещта!

Такова беше мойто време!

Нещастно, дявол да го вземе!

Но царство бе на Любовта!

Надъхан тръгвах през света!

И заотварях тайни двери!

Живеех в своите мечти

и имах хиляди авери!

И все таки в живота сив,

аз бях по своему щастлив!

 

Започнах своето студентство

 във Пловдивската“ кааза“.

Царувах в царство, без регентство,

в измислената си страна!

В конкурса влязох със “отличен”.

Бях първенец, с медали кичен!

Почти нечакано от мен,

във Пловдив аз станах студент!

Катилите ми разрешиха.

С блестящо издържан конкурс,

записах своя първи курс!

И перспективи се разкриха.

И в рампата от светлини,

мен щастие ме осени!

 

Така на прага на живота,

увлечен като във игра,

форсирах свойте обороти

и Конят ми се разигра!..

От ранна сутрин не се спирах.

И любопитен нос завирах.

Край себе си не вдигах шум,

събирах и натрупвах ум!...

Аз бях способен да се трудя!

От трудности не се боях

и често срещах се със тях!

От гузна съвест не се будех!

И с този огън зареден,

аз търсех  истини за мен!

 

И в този свят, със други нрави,

без птичи песни и звезди,

аз сменях селските представи.

И губех верните следи!

Откъсвах се от свойто село,

мъчително и неумело.

И не минаваше дори и ден,

да не се скъса нещо в мен!..

Изтръгнах своя селски корен

и влизах крадешком в света!

Не беше лесно, за беда!..

Но аз се чувствах отговорен!

Макар от градското пленен,

остана селото във мен!…

 

И аз, роденият на село,

направих градския си храм!

Но там не станах мекотело,

че от това да ме е срам!

Под модните си градски дрехи

аз носех селските доспехи!

Макар че дом в града градих,

все в селото бе моят стих!...

Макар че бях изтръгнат с корен,

жадувах пак за тишина,

за звездни нощи със луна…

О, пъпът ми е там заровен!

По вододелите в света,

аз все за селото тъжах!

 

От Пловдив  аз бях очарован.

Хипнотизиран просто бях!

Във селския калъп пресован,

бях гълтал в селски друми прах…

Сега бях като във  магия…

След селската ни немотия!

Аз бях пленен от този град!

Насищаше се моят глад!..

Тук всичко бе така различно.

Не знаех туй дали е сън!

И гледах все да съм навън.

И блясъка му заобичах…

И като си помисля днес,

аз просто бях изпаднал в стрес!...

 

Блестящи улици с павета.

Бях чувал само, Боже мой!

Градинки, паркове, тепета…

О, този град  бе вече мой!…

Поисках в него да живея!

Надявах се, че ще успея…

Ще стана лекар най-прочут!...

Затуй се трудех като луд!

С фантазии живеех вече...

С човешката си суета!

Да съм в  каймака на света

и да ме сочат  отдалече!..

 

За всички да съм нещо вече

и затова най-настървено 

в науката забодох нос!

И все се палех до червено,

и като Гюро бях на пост!

Аз исках всичко да обхвана.

Вълнувах се, какъв ще стана!

Във тия първи часове

се учеше какво ли не...

Промиваха ни сатанински...

Набутваха ни своя чеп,

маша да стане и от теб!..

От БКП-то до латински!

И с политически компас,

надничаха дълбоко в нас!...

 

Тогава хвърлих своя жребий.

Павлов би модния кумир!

Чрез чехълчета и амеби,

набутваха ни го безспир!

И със съветската наука 

ни тъпчеха  главите тука…

Навсякъде в живота “нов”

на помощ викаха Павлов…

А пък военните науки

се усвояваха по план…

За Партията великан

не ни оставяха неуки!

По Диамат и БКП

бе най-голямото сране!

 

Физика Врански уважавах,

зарад законите на Ом...

Със “шапки долу”  му застава...

“Добре  дошъл бе,“ в моя дом!

За Живко Ламбрев, биолога,

бих казал, че без него мога…

Но за скучния биохимик,

не бих казал, че е велик!...

Обичах истински Станишев,

той бе професор-великан,

преподавател в едър план...

За лекциите му въздишах!

А за другите звена

аз само ще ви спомена…

 

По БКП бе Копринаров,

по Диамат ни бе Паси...

По руски бе рускиня стара…

Военните не ги търси!...

Професорът по хигиена

бе учил наука в  Виена…

А Гоцев, Дявол или Бог,

бе нашия физиолог…

Проф Проданов бе патолога...

А Митов, един комунист,

се пишеше за интернист!?

Това бе в нашата бърлога…

Във този храм на Ескулап

преминах първия етап!...

 

Но по-големите проблеми

не стигахме до същността…

Затрупани с партийни теми,

не стигахме до болестта.

Пред нас твърдяха, че човека

дошъл при нас от памтивека

и влязъл в  рефлекторен кръг

е само форма на белтък…

И няма никакви проблеми

да се преборим с болестта,

и с туй, спасявайки света,

да станем лекари големи!

Но най-големият проблем

бе Партията да не спрем!

 

Ний  щъкахме по “Института”…

До втори курс се учи там.

На “Френския колеж “ във скута,

за Хигия градяхме храм!

След туй по клиниките стари,

в “Джандем тепешките хамбари”,

събирахме клиничен стаж...

Там беше “докторлъка” баш!...

И тъй във Пловдив, на “Джандема”,

бе разположен Ескулап.

Там бе последният етап,

най-трудната ни теорема!..

О, казвал съм и казвам днес,

за нас бе туй велика чест!

 

     1        Сега за мойте състуденти…

Най-близките във моя курс…

Аз няма да се спра на  менти

и на шегите на “Амур”...

От двеста души, десетина

ще влязат в моята партина…

Те в спомените ми стоят,

и все са знаци в моя път!...

На  групи бяхме разделени -

на групи: двайсет и една.

С конкурс от цялата страна.

Към върховете устремени!

И в този мой студентски свят

студенти всякакви стоят!

 

Записах се в английска група.

От двайсетте тя бе една!

Не влязох в нея за разтуха,

туй беше моята мечта!

Във нея бяхме, общо взето,

все в огън печени момчета…

И момичетата, за късмет,

все бях покрай каца с мед!...

Аз бях единствен син  на Село.

Останалите – от града!

Туй бе изискана среда!...

И аз във нея влязох смело

и ще ви кажа най-напред,

там като равен бях приет!...

 

Сега по ред на имената…

Приятелите най напред.

Стоян Стоянов - пръв в обхвата!

Добър приятел- мъж напет!

Роден от мен в по-ранна  дата,

във Карнобат видял Съдбата...

Проправял пътя си с юмрук,

след “Фелдшерското” беше тук…

Той беше доста своенравен,

но винаги бе устремен!

Това се нравеше на мен!

С неповторимост бе прославен...

От споровете до зори

приятелство  ни се роди!...

 

Той беше доста ексцентричен.

Но празни приказки не чух.

Във изпитите бе “отличник”.

За дребните неща бе глух…

Той всичко друго беше сринал:

бе свързан само с  Медицина…

Не бе като приятел лош,

на труд отдаден ден и нощ!

Със него ходехме на стола,

набързо хапвахме на крак

и хуквахме да учим пак,

По-упорити и от вола!...

Със изненада аз открих,

че пише и по някой стих! 

 

Безупречно той бе изгладен,

с обувки  лъснати обут.

И сякаш от калъп изваден.

По чистотата  беше луд!

А тогава, след Девети,

не трябваше човек да  свети!...

И имаше дори уклон

да нямаш хубав панталон…

И колкото си по-безличен

и необлечен по канон,

ти по си с “новото” във тон

и към властта не безразличен!...

Не винаги добре разбран,

но независим бе Стоян!

 

Един от наште асистенти

бе личен пример за това!..

И неговите аргументи

не бяха наши светила…

Костюма си не беше гладил,

откакто беше го извадил…

Изглеждаше като колаж!

 Въртеше с туй  “партиен “ стаж!..

Напъваше се да покаже

какво е  пролетариат…

Не може Марко да е Ат!...

Презираха го свойте даже…

Но Правоверникът с билет

се беше устремил напред!!!

 

Във София преди години,

бях вече се устроил  там.

Пред  Халите софийски минах

и там се срещнах със Стоян!

В програмата бе непредвиден…

Пред мен  застана мъж солиден!...

Опънал тесен панталон…

Бил патолого-анатом?!

Видях познатата усмивка

със горен среден златен зъб…

Сакото тесничко, но с ръб!

Завръщаше се от почивка.

И от тогава до сега,

не съм го срещал по света...

 

 Във Пловдив  имах друг приятел,

в полите на “Небет тепе”.

Той бе голямо “грозно” пате,

което в синьото гребе…

Наричахме го просто Юки...

Колекция от несполуки...

Добряк с душата на дете,

в  живота който се  плете…

 За  който времето бе спряло!

Един прегърбен дангалак,

в ушите с музикален знак…

Той беше смешен по начало.

И всичко плащаше във брой!

Невероятен беше той!

 

Но беше страшно симпатичен.

Със старобългарска  душа.

И аплодиран, и отричан…

И с право, ако не греша!

За него искам да разкажа,

не лустрото му да покажа!

И тъй, майтапа настрана,

със него чудото стана…

Бе минал първия семестър:

на “Кости” той получи “две”,

не от “багаж”, а от “шубе”...

Не  от неученето често!

Помогнах му! И той разбра.

Отличник стана след това!

 

Накратко, Юки се подготви.

Разбра как трябва да чете.

При първенците хвърли котва

и слава почна да бере!

И нашият приятел Юки 

навлезе в сложните науки

и стана най-добър студент...

Затуй ми беше задължен…

Когато аз при него спирах,

разтърсвах се от искрен смях,

стопявах топката си страх...

При свой приятел  акостирах!

След онзи мъничък кошмар,

за Юки бях приятел стар!

 

Но след като напуснах Пловдив,

аз повече не го видях!

В какви пътеки той е бродил…

Кънти ли  неговият смях?

Какво със туй момче се случи,

щом “докторлъка”   си изучи?…

Бях чувал, че е във Хисар.

Каза ми друг приятел стар.

Там  бързо той се бе оженил

и три дечица народил…

Наверно е родител мил!

По пътищата ни припрени

наверно мисли си и той,

че сме приятели, за бой!

 

За хората от мойта група

аз мисля често с часове,

но трябва тук да ги претупам

във късичките стихове!

Със Тони, Снежа и Лиляна

приятелството ни остана…

А Хозето и Николай,

и двамата от този край,

дружаха само с Велигана!

А Салчо, Ставри, Божидар,

не бяха кой знай с колко чар…

За други място не остана...

Остана Тотко, от Бургас...

И с кака Веска свършвам аз...

 

За още няколко момчета

аз искам тук да спомена.

Те просто бяха в мойта чета,

макар и малко настрана…

Започвам аз по моя воля

да ви представя  тука Коля,

съученик от Първомай,

за него споменах ви май?..

От Първомай ний бяхме трима:

и всички бяхме в един клас...

Сега ще ги представя аз:

За Коля казах, че го има,

 за Бойча, моя братовчед...

И   Заека тук чака   ред…

 

 

 

 Каква е главната причина

със Коля дълго да дружим?

Макар че много време мина,

места един до друг държим!

Той беше умен, но наивен,

и почна ”касаплък” във Сливен...

Но бракът му не беше брак…

Избяга той в Димитровград.

И  бе започнал там да пие.

Наверно с туй да се теши?

Но щом човек веднъж сгреши,

закъсва с пустата ракия!

Нас времето, като че ли,

завинаги ни раздели.

 

Сега пък искам да  опиша,

и то със няколко слова,

 и другия студент Чепишев,

с архива в моята глава!

Той пътя си със мен преплете,

щом стъпихме във класовете

в гимназията в Първомай…

Така че бе от моя край!

Но бе момче несговорчиво,

мъник, израснал изведнъж!

И стана на Иванка мъж…

С която пиеха “горчиво”…

И най-нечакано дори,

от нея син му се роди!

 

Във Пловдив той не бе в играта,

пътуваше до Първомай.

И беше вързан за полата,

изграждаше си земен Рай!

Но Рай изглежда не направи,

и цял на нокти се изправи!...

По-скоро бе направил Ад,

защото бе зелен и млад.

И само мъката прегърна.

Остави двете си деца

и сам закука във света…

Той във живота се завърна -

падна от Седмото небе

и още злоба го яде!

 

Щом Заю свърши медицина,

отиде  лекар в Първомай.

Със стажа селски се разминал,

направо в родния ни край!

Той беше син на леля Злата,

а тя се трудеше с метлата

и бе извадила късмет

да служи в градския съвет,

да знае всичките велможи…

Познаваше ги до един!

И тъй оправи своя син!

А аз по пътищата божи

дойдох да служа в Първомай,

 да загнездя във моя край!

 

А третият човек, Бунжаза,

за който вече дойде ред,

в живота заедно навлязох,

той бе ми втори братовчед…

И двамата сме от Кузлука,

 от Първомай дойдохме тука,

и двамата за “докторлък”...

Изобщо се въртяхме в кръг…

Но трябва тук да ви призная,

той пръв се спря на Хипократ!

След него аз сложих халат!

За избора си не се кая!

След Бойча аз се престраших,

но мисля си, че не сгреших!...

 

Макар че сме били наблизо.

Не сме били един до друг!

И теглим ли черта, излиза,

в една посока сме до тук...

Изтъквам и една причина,

ний бяхме двамата роднина…

Баща му беше музикант.

И Бойчо имаше талант!

С акордеон той още свири

по ръченици и хора…

Той хобито си не избра,

а тръгна титлата да дири!?

От свойта радост се лиши

и мисля си, че с туй сгреши!...

 

Не бях любимец на съдбата.

Не бях и блудния  ù син.

Тя мълнии по мен не прати,

но ми горча като пелин!

Държах на свойто гордо име

и бях на другите за пример…

Не бях на нечий огън дим!

Затуй не бях и уязвим…

И вечно съм бил достоверен!

С труда се водех под ръка.

И лесно оцелях така!

Във силите си бях уверен…

Дори да ходех по бръснач,

от мен не чуха моя плач!...

 

И тука трябва да призная,

с компромисите не дружах.

И дълго, често не се маех!

Не се оставях да съм “шах”…

Не бях поставен над нещата…

Не се стремях към Сатаната!

О, той не беше мой Кумир…

Аз имах свой ориентир:

залагах  все на Добротата.

Аз обожавах Честността.

Вървях направо през света!

И вярвах  в Истината на Земята!

И може би с наивитет

изграждах  си авторитет!

 

     2    Във първи курс живях със Христо.

Той още беше ученик...

Едно момче, добро и чисто,

нито бохем, ни мъченик.

Със него бяхме на квартира,

дори човек не подозира,

че  даже и на край света,

човек намира топлота.

Драгойновката кака Митра

прибра ни в своя малък дом,

макар че бе под чужд подслон…

Не мисля, че бе  толко хитра,

че да намери начин благ

да припечелва по петак!...

 

Мъжът ù беше партизанин,

но нямаше голям мерак

на чуждото да е стопанин,

на хората да слага крак,

тъй както правеха тогава.

За тях властта бе дойна крава…

Бих искал да се разбере,

той бе шофьор във МВР…

За нас той беше бате Петър,

шофираше от мрак до мрак.

Не сядаше. И в къщи пак!

Характерът му беше ведър…

А кака Митра  в своя склад

 работеше  в  тютюнев смрад!...

 

Те ни приемаха със усмивка.

Ний бяхме техните деца.

Не си разменяхме преструвки.

Не бяхме хора с две лица.

Разбирахме се и със Христо.

Стараехме се да е чисто.

Не каза никой ни веднъж:

“-Не съм аз. Той е… Него дръж!

 Той  на  финансии отдаден,

и днес живее в този край:

във Пловдив или в Първомай?!

От туй прехраната си вади…

Аз знам, че беше работлив.

Надявам се да е щастлив!...

 

Живеехме до Института.

На тиха уличка в града.

Почти на Центъра във скута.

И там оставяхме следа...

Живяхме там една година...

Пред нас бе градската градина.

Отсреща ни “Сахат тепе”

бе с чело в синьото небе…

Щом цъфнеха пред нас цветята,

особено през пролетта,

примамваше ни младостта

и с нея хващахме гората…

Лудувахме с кого ли не

и сякаш имахме криле!

 

А къщичката бе прилична,

на два етажа и таван…

Фасадата бе специфична.

Тя бе като болярски стан.

И щом започнах, ще ви кажа,

ний бяхме долу, на етажа…

А дворът, като детска длан,

с трева и плочи бе постлан…

Затворен с каменна ограда,

с врата железна, с хоросан.

Със външно стълбище, на хан.

Площадка. Парапет .Ограда…

И в този хубав градски дом

аз чувствах, че съм влязъл с взлом!...

 

Съседите не бяха лоши.

Посрещнаха ни с интерес.

Те тъпчеха калта с галоши,

но не човешката си чест!

Не бяха граждани най-лични,

а селяни в села различни…

Веднъж от тръпки бях обзет,

там срещнах истински поет…

Той беше  нашият  хазяин…

Със детски книжки  бе прочут!...

По две  съседчета бях луд!...

Хормонът тук не ме остави!...

Във любовта не бях новак,

увличах  се  аз  пак и пак!

 

И градовете след Девети

останаха със пръст в уста…

В апартаментите отнети

дойдоха селяни в града,

облажилите се в Преврата…

Със взлом  напуснали  селата,

дошли от село, да растат,

 от щастието да  берат!

Проправяха си път със лакти,

стояха прави с часове,

щом Партията призове,

държаха със зъби и нокти!...

За своя  дребен интерес,

това те правят и до днес…

 

На село бяхме примитиви.

Не бяхме чули за разкош.

Миришехме на тор и  ниви,

и нямахме във джоба грош…

... А сега да ви представя

уредбата на нашта стая...

Дори да завъртиш  със трън,

ти все едно, че си навън,

не можеш нищо да закачиш…

“Персон и нещо”, с табланит,

и печка “Пернишка”, отпред…

По една пътечка крачиш…

А за вода и тоалет

прескачахме съседски плет…

 

Тук най-сърдечно ще призная,

аз бях доволен от това.

Аз по-добро от туй не знаех.

Туй беше моята среда…

Аз знаех, че светът е грозен,

затуй не бях претенциозен.

След вододелната война,

която покрай нас мина

и ни остави в немотия…

Ний оцелявахме със хляб и лук,

на всяка логика напук!

Това бе нашта орисия…

Ний трябваше  да издържим!

Живота си да продължим…

 

Кървяхме още след войната.

От мъките светът бе лош.

Развяваха се знамената,

но “лафа” още беше”бош”…

Обръщаха се времената 

в една посока непозната…

Не беше всичко най-добре,

но почна пак да се оре...

И фабриките задимяха…

И  ние с майчински копнеж

захванахме  се за строеж

да обновяваме страната…

Със Идоли и с плашила,

строяхме нашата страна!

 

И тъй, отритнат от Съдбата,

не можеш във калта да спреш…

О, зорлем вързваш двата ката,

не трябва да се предадеш!

Макар че в този ад живееш,

държиш  се, за да оцелееш!

Ти трябва да се нагласиш

и кожата си да спасиш!

И ти започваш да хитруваш:

по-верен ставаш и от тях...

Голям артист е този Страх!

И ти така засъществуваш!

Готов си всичко да дадеш,

но кожата да отървеш!…

 

Без нови рокли и прически 

живеехме в онези дни…

И като в някаква гротеска

изглеждахме ний отстрани…

Все още носехме цървули…

За друго и не бяхме чули!

А пък за хубав нов костюм

не ни минаваше през ум…

По дрехите стояха кръпки…

А газехме и рядка кал…

Животът беше ни обрал…

Тресяха ни студени тръпки…

О, ако тъй не си живял,

не би ни мъките разбрал…

 

Аз ходех в градските сокаци.

По селски не си слагах грим.

Щом срещнех градските юнаци,

изплъзвах им се  яко дим.

Броях стотинките си в джоба

и с пролетарската си злоба

преглъщах къшея си хляб…

Преструвах се на глух и сляп!..

Със седмици ядях сланина…

Наверно съм  бил щур и  див,

щом от това съм бил щастлив?!

О, Господи, туй всичко мина!...

Когато с часове растеш,

пред “дреболии” как ще спреш?!

 

Кошмарен сън за мен остана

преминалото в младостта,

когато сам аз бях закана

за другите и за света…

Пред тръшнатите чужди двери,

пред грубите им маниери;

 когато си пробиваш  път,

не могат просто да те спрат!?

Тогава ти нагазваш лука,

в града се лута твоят Ден,

като стоманата студен,

и ти не знаеш що е скука…

О, ти на този калпав свят

не е възможно да си брат?!

 

Аз свикнах  с мойта медицина.

И с нея се сприятелих.

И още първата година

съвсем различна я открих.

И колкото я опознавах,

аз повече я оценявах.

Тя влизаше дълбоко в мен

и стана моя “сюзерен”.

Започваше да ме вълнува:

изпълни всичките ми дни,

и нощите не пощади…

И с нея аз засъществувах…

След колебания и страх,

най-после  пътя си избрах!

 

И аз реших да я приема.

На нея сили да отдам.

И от мъглява теорема,

да я превърна в своя храм…

Аз я поставих на кантара

и я превърнах в права вяра.

И от  въздишка и от стон,

превръщах я във свой канон!

По лабиринти и пътечки,

със мъдростта на Соломон,

възкачих я на своя трон...

И повече не търсех пречки!

И в мен, Неверния Тома,

невярата не остана!…

 

  3      Изкарах първата година.

Погребах селския си страх.

Не се изтягах пред камина,

на своята “персона” спях…

Решавах  всякакви задачи,

с удачи или  с неудачи!

Макар и трудно, но реших,

и сам Пегаса си спеших…

Напънах се аз да се уча!

Прийоми всякакви да знам!

И в Хипократовия храм

добро местенце да получа!

За себе си, от този миг,

на Хигия станах войник!

 

На изпитите предклинични

не бях безпомощен и плах.

Вземах ги всичките с “отличен”.

Уверено напред вървях!

Аз много творчески го давах,

стремях се да не изоставам,

дори към себе си бях зъл,

но трупах разум и акъл…

Със “хъшлаклък “ и “ала-бала”

не съм се срещал в своя път…

И другите ще потвърдят!

За пример бях и за похвала!

Със хората бях вечно мил,

това за мене  беше стил!

 

Завърших първите семестри.

Почувствах се голям и зрял…

След всеки изпит пращах вести

и пишех с колко съм успял.

За близките ми бе утеха,

че бях отличник във успеха.

Така ги срещах с радостта!

Гордееха се  пред света,

че имаха син като мене!

Мей би ю  ми андърстенд?

И аз бях с туй  възнаграден.

 С труда и с моето търпение!

И както по-късно разбрах,

напразно аз не хвърлях прах!

 

Със греховете другарувах,

та аз бях безнадеждно  млад.

Със  модна музика танцувах

с девойките на този град.

За здраве мъничко спортувах

и млади мускули надувах…

Дивеех по “Джандем тепе”.

И “Бунарджика “ в мене бе…

Аз от високо наблюдавах,

под мене Пловдив  бе, на длан,

като  килим той бе постлан,

от който все се възхищавах!

И не само във този миг,

аз  си  оставах романтик!

 

От “Бунарджика “до “Сахата”

не беше кой знай колко път.

Катерехме се там по ската,

докато силите ни спрат…

И винаги, когато можех

нещата си да поотложа,

заскитвах в Пловдив, без компас…

Туй беше лично моят час…

И най-добрата ми почивка.

Не знам дали така е с вас?

Но тъй възстановявах аз…

И в мен се раждаха усмивки.

Тогава можех да чета

от книгата на Съвестта!

 

     4           Аз първото студентско лято

прекарах с пушка  при нозе,

с подгонено  студентско ято,

в Сарафово, в едно лозе…

За пръв път аз видях морето,

със едрите звезди в небето

и с  неговата синева!

Романтиката се събра

със делника на войниклъка!

А там тръбата от зори

до края не се умори,

да ни е вярна като мъка!...

В общуването  с яд и смях

колегите си опознах!...

 

Там бяхме петстотин момчета

и ставахме с тръбата в пет,

по устав, както е прието,

строявахме се ред по ред…

В живота горди и надути,

 тук всички бяхме лилипути…

С оръжие във боен ред,

ний цял ден тичахме навред…

От дажбите ни не богати,

след час оставахме без дъх…

От ужас и настръхнал мъх,

кървяха дните непознати.

И казвам ти като на брат,

подгони ни войнишки глад!

 

О, бързо станахме войници!

Без планове и без дела…

О, само удряхме чепици,

със зинали от глад гърла.

Мечтаехме за пълна бака,

за кръшкането от атака…

Тук никой с нищо не блести.

На туй подвластен си и ти…

И гледаш как да оцелееш.

Дано да си роден с късмет...

И хитрините нямат чет,

дори и песни като пееш!...

И който кръшнеше за час,

по-важен ставаше за нас!

 

Потънах в тази обстановка…

Но блесна светъл лъч за мен.

Аз бях измъкнат на разходка,

за три дни бях освободен!

Военен, зет ми, бе в Несебър,

а то е малко по на север.

От лагера. Със две слова

измъкна ме на свобода…

В Несебър  видях и сестра си…

Морето там ме порази!...

Налели гроздето лози,

се гонеха като талази!...

И в този слънчев, морски град

за миг забравих онзи Ад…

 

Разтапях се аз във морето.

Събирах морска синева…

Летях със чайките в небето,

до блесналите светила.

Преди си нямах и представа

морето колко много дава!

Като дете се радвах аз.

Почти изпадал  бях в екстаз.

А вечер лунната пътека

говореше ми с тайнствен глас…

На Седмото небе бях аз!

Неръкотворен е човекът!…

И лична сметка си открих:

и там затрупах стих след стих…

 

Така изкарах войниклъка -

два летни лагера… И край!

Казармата е мъжка мъка.

След нея ти си вече “бай”...

Макар и малки по размери,

излюпвахме се офицери…

Без пълен срок на войниклък,

с командването в ортаклък,

си служехме със автомати.

Командвах вече ПМП…

Или членувах в ДМП…

Или където ме изпратят…

Да съм навит като робот,

за Партия и за Народ!

 

Ний имахме една катедра...

Катедра “Двадесет и две”.

Тя беше една риба едра -

военната катедра бе.

Тя бе по всичките редути,

по Академии и Институти…

Аз във “Секретния отдел”,

над трийсет изпита съм взел…

И по партийната заръка

аз станах младши офицер,

макар че бях  ни бял, ни чер…

Така се справих с войниклъка.

О, за Родина и Народ

и аз съм правен идиот…

 

      5        На другата година вече

аз заживях в Кичук Париж…

Той беше борчески наречен

и с лумпените си прочут!

Какъв Париж, това не крия,

тук бъкаше от беднотия!

А трябваше да си с кураж,

за да погазиш веднъж-дваж

във тая хорска мръсотия!...

Във този Пловдивски квартал

се газеше до пояс кал.

И бе една неразбория!

Сравня ли го със моя край,

над него слагам Първомай!

 

Той бе едно голямо село,

населено със бежанци.

И мога да ви кажа смело,

те още бяха чужденци…

Работеха по на три смени.

А къщичките прилепени,

стърчаха по един етаж...

И тука ще ви кажа баш,

не вярвайте на имената,

сравняващи се със Париж!

Не дава името престиж!

И предизвикваш тъй Съдбата!

О, в този Мъничък Париж

бе по-добре да не стоиш!

 

Достигахме го с автобуси,

по незатворени врати…

Съквартирант ми беше Руси,

съученик от Кютюкли..

О, тук от старите каруци,

вонеше често на боклуци.

И тук по целия квартал

посрещаше  ни рядка кал…

Квартирата ни с два кревата,

събираше ни през нощта,

рисувайки цветя в  студа,

като използваше стъклата...

И тая зима аз успях...

И до коприва доживях!...

 

Ний с Руси бяхме запознати,

преди да дойдем в тоз квартал.

Не бяхме ний от Юг пернати

 и свикнахме до газим кал...

От Първомай съученици,

ний бяхме в общите редици…

Той бе дошъл от Кютюкли,

от Хасковските махали...

А  той във Пловдив бе от скоро,

във ВХИ-то бе приет.

Но ний не станахме дует…

Не бяхме и еднакви хора…

Не си допаднахме добре,

а с “еша” си човек оре!

 

    6   Тук в медицинската бърлога

се сблъсках  и със болестта!

Да ви разкажа, вече мога,

кошмарите си през нощта!

Стоях и в себе си се вглеждах,

какви бацили произвеждам,

за дълго аз си бях втълпил,

че ревматизъм съм  развил…

Това бе една тежка криза,

от нищо не минаващ  страх,

от него днес ми е до смях,

но много трудно се излиза!?

И казано със две слова,

“страданието” бе в това…

 

Наложи се да се лекувам

при пловдивските светила…

И работата забуксува

при докторите с очила!

Един винеше синузита,

а друг за баба ми разпитва…

Макар със “Нихел”, с “Кор” б.о.,

не стана както бе било!

Не беше работата проста:

по-силен стана моят страх.

Безсмислието му разбрах,

но друг във мен държеше лоста!

И той господстваше над мен!

От черни сили бях пленен...

 

Това бе “Морбус терци курси”.

Внушил си бях какво ли не.

И тръгнах аз по клатикурци...

Напразно стрелях “джапане”.

Една нечакана стресница

отекна в мен като плесница,

макар че бях от здрав по-здрав,

аз страхове излишни брах…

О, мойта болест бе химера,

аз просто бях си я внушил.

Наверно по-раним съм бил!

Преди да почна кариера…

Във втори курс бе този страх,

за месец-два го преболях!

 

    7    По-важно друго с мен се случи!

И искам да го споделя.

За първата любов с момиче

от първомайските села.

За любовта ми от години,

преплетена във мойте рими…

Една потъпкана любов!

Избухнала със пламък нов!...

Една дълбока стара рана

по нараненото сърце…

Сега, протягаща ръце,

в прегръдката си да обхвана!...

О, тя дойде със порив див,

и ме направи най-щастлив!

 

Аз бях петнадесетгодишен,

когато пламнах като бор.

И аз по нея завъздишах,

за щастието си, във спор!

В едно момиче бях се влюбил,

мъжът във мен се бе разбудил…

Но както вече казах аз,

изпречиха се между нас!

Намесиха се тъмни сили,

защо, дори аз не разбрах?!

Разкъсвани, на пух и прах,

ний  ставахме си все по-мили!

И тук в клюкарския Прованс,

не ни остана  много шанс!...

 

Момичето ми беше Пенка.

Тя бе едва в четвърти клас…

Подложа ли я на оценка,

шестица  ще ù пиша аз!

Но между нас застана Дяко,

един клюкар, клепало яко.

Партийният ни секретар!

На нейния баща другар.

Живееха в една квартира…

Смути го моят произход…

И любовта не даде плод!

Той класов враг във мен намира!...

О, няма мъка на света,

по-истинска от любовта!

 

И като в приказки задморски,

направиха ме мъченик.

И станах аз в очите хорски

най-влюбеният ученик!

Като звезди във тъмнината,

проблесваха за нос писмата...

И аз след всеки послепис,

израствах като оптимист!

И любовта неразрешена

направи ме като челик.

Не се отчаях  и за миг.

Душата ми бе окрилена.

За мене нямаше предел,

тогава станах Хекредел!..

 

Светът загръщаше кожуха,

нахлупил зимния калпак,

и мръзнеше във трета глуха,

потънал във мъгла и мрак...

Аз още силно я обичах

и ставах все по-романтичен,

и пишех стихове безчет…

Но бях човек, роден с късмет!

Бях свършил петия семестър

и Коледа преполовил!

Тя ми призна, че съм и мил!

Засвири нашият оркестър!

Възкръснах аз за нов живот.

И любовта ни даде плод!

 

О, любовта ни романтична

достигна своя чакан край.

И мъката ни драматична,

започната във Първомай,

изгаряща ни като клада,

сега ни ставаше награда.

Освободена, с тласък нов,

възкръсна нашата любов!

Не искам да я величая!…

Най-истинската чистота,

за мен това е любовта!

Туй чувство користи не знае!

И забраненият ни плод

започна своя нов живот!

 

Като се върнах във Филибето,

получих святото писмо!

То беше знакът на Небето,

възкръснало. При мен дошло!

И със надежда  разцъфтяла

убихме нашата раздяла…

И се решихме изведнъж

да станеме жена и мъж!

Но бяхме още недоуки.

 В това бе нашата тъга

 и хванахме се за ръка,

и тръгнахме напред, от тука!

И тъй за Пенка и за мен

дойде най-чаканият ден...

 

Тя учеше за журналистка.

Записала бе първи курс.

Постигнала каквото  иска,

участваше в купона щур…

Тя бе пчеличка работлива.

Ореше на голяма нива.

Тя бе находчива, с кураж,

в главата имаше багаж…

И бе с подкрепа зад гърба си…

Напъваше се като вол

за своя  любим Комсомол!

Делеше хората на класи…

И тъй във нейния живот

бе жив “партийният подход”…

 

Не знам за нея, във ума ù

партиец бъдещ ли съм бил…

Или партийното остави

тя заради човека мил…

Прие тя с радост любовта ми.

И свойте чувства обеща ми!

И споделила любовта,

тя тръгна с мене по света...

Ний теглихме черта голяма

в живота зъл и голобрад…

Когато е човек тъй млад,

в живота му прегради няма.

Дори и зъл Дамоклев меч,

 не може да започне сеч!...

 

Сега със по-конкретни данни

ще ви представя любовта...

Обекта, влюбването ранно,

а и конфликта със света!

Аз бях във пети клас, когато

се срещнах с чувството си свято…

Но аз не зная и до днес

какъв бе моят интерес?

Защо се влюбих точно в нея,

тя бе едва в четвърти клас?!...

Каква бе тая нейна власт?

Представях си я, като фея!...

Тя бе за мен един копнеж...

Пред него можеш ли да спреш?!

 

Не бе тя женствена и пищна.

Не съм я търсил като мъж…

Но силата ù беше скришна,

и аз я чувствах не веднъж…

Тя бе момиче превъзходно,

наивно малко, старомодно…

Един човек с добра душа.

И днес не мога да реша

какво пред вас да величая!

Бях прероден  и станах нов

от най-голямата любов…

А корист любовта не знае!

О, любовта е чистота,

най-истинската на света!...

 

Туй бе върхът на мойта младост!

Бях много влюбен и щастлив.

Не бях на себе си от радост…

Животът ми бе най-красив!

О, по не би могло да бъде!

Дори и някъде “отвъде”,

да изживея още век,

и подмладен от някой лек,

да съм на същите години,

не би могло да стане пак…

И в тая степен да е чак!

О, радости неповторими!...

Мен всеки ще ме разбере!

Аз бях на Седмото небе!

 

Едно незабравимо лято,

след като дойде любовта!

Получих всичко многократно

по върховете на света!

За всеки, който много страда,

постигнатото е награда...

Със много срещи в Първомай...

И другаде, по този край!

А любовта бе сто карата!

Изгаряше ни като плам!

Дали бе само с нас, не знам?!

Тя бе над всичко свято свята!...

Тя бе Далила, аз Самсон,

и я възкачихме на трон!

 

 

     8     През юни петдесет и пета

отидох във Димитровград,

да вляза в бащината чета,

да дам  в бюджета своя вклад…

И аз със потната си риза,

заправих свой социализъм!...

До ТЦ-а във барака спях.

Кикотех се в безгрижен смях…

Там бяха все пишкин момчета.

Дошли да вземат някой лев.

А не тук да си правят кеф,

със тая работа проклета…

Те всяка вечер с глътка ром

си спомнеха  за своя дом.

Ад!

Ограбена ми бе душата…

Не бих допуснал пак обрат...

Не можех аз да си представя,

любимата си да оставя...

От щастието отделен,        

какво ли би станало с мен!?

Да почнем пак любов с писмата!?

Отново да се разделим...

 

Строяхме някаква антика

от стари релси и чакъл…

Не бяхме с мисия велика,

затуй животът ни бе зъл!

Не бяхме тук за “ала-бала”.

Нас нуждата ни бе събрала…

Не можеш да си правиш кеф,

когато в джоба нямаш лев…

Живеехме почти по скотски.

Варяхме всеки ден фасул.

Завивахме се с конски чул…

Третираха ни идиотски!

От всичко туй бях наранен,

това бе робски труд за мен.

 

Аз бях на дъното за малко…

Баща ми как ли е търпял?!

Той бе съвременен хидалго,

сплетните низки надживял…

Не бе пробивен, да се врежда,

но имаше във мен надежда…

Аз бях заветната му цел…

О, на буксир той бе ме взел!

Пред никого не се оплака!

Не каза туй, че му тежи!

На мойта съвест ще лежи!..

 Мен възмездяване ме чака.

Но за жалост, и до днес,

аз нямал съм такава чест!

 

О, този зрял социализъм

направил ни бе на парцал...

От зъбите му ти излизаш,

със благодарност, че си цял!

И ти, оставен край софрата,

покланяш му се за трохата,

която все пак ти е дал…

Че просто си останал цял!

Че другите и това нямат,

и са оръфани докрай…

О, Боже, по-добре си трай!

Но радостта не е голяма!

Какво, че ти, човекът бял,

в “Сюрвайвара “си оскотял!

 

Аз всякога  съм добродушен.

Отровни гъби не съм ял.

По-скоро в себе си бях сгушен

и затова съм оцелял!

Не се оставях да ме жалят,

пред строя не щях да ме хвалят...

На песа не подавах пръст.

Не съм се надял и за мъст…

Но тук Балканите остават

на Азиатския си път.

Те няма никога да спрат

до дупка да си отмъщават!

И по тоз дивашки нрав,

те после търсят крив и прав!...

 

И селският социализъм

не беше кой знай колко прав.

И както виждаш, тъй излиза,

ти искаш само да си здрав!

И колкото да е противно,

ти все се правиш на наивен,

размахваш празната торба!...

И  хвърляш всичко  зад гърба!…

Със всички викаш вдъхновено,

 но иде ти да закрещиш!

Животът ти не е престиж...

Ядосваш му се до червено!...

И все те поучават, с пръст!

Да  носиш само своя кръст!

 

 

    9     Оставена бе мама в село.

На текезето, във залог…

Тя носеше Съдбата смело,

осъдена на дълъг срок!

Доде добитъка изкара,

да го нахрани със попара

и  на прасето да даде,

да сготви, баба да яде,

и на сестра ми да сервира…

Да вземе своята торба,

и с “дневката” си на гърба,

по цял ден  в къра да не спира.

И вместо с песни, с женски рев,

там да изкара някой лев…

 

Докато ученето свърши,

не бе година, нито две,

стараха се да ни прекършат,

надеждата в калта да спре!

Щом свърших, баба ми почина.

И те намериха причина

да ни подложат своя крак…

И взеха къщата ни чак!

И номерът им мръсен мина,

убиха ни със хляб и сол…

Туй беше гаден произвол!

Направиха от нас купчина...

Нахълтаха у нас със взлом

и ни оставиха без дом!

 

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

(Студентството ми  в София. Женитба.)

 

Аз бях изправен до стената.

Не бих отстъпил по-назад 

щастието като дим,

пак да  избяга през вратата…

Без любовта  ни… Разделен!?

Животът свършваше за мен!…

 

Да чакам следващото лято?!

Да се осланям на късмет!…

 С това е песента изпята!

Какво ще стане занапред?...

Аз с мъничко пари общувах,

затуй и вечно се страхувах…

А в Столицата без пари,

животът ще ме умори!…

Но аз реших в трапа да скоча…

 О, по-добре да мра от раз,

вместо да страдам всеки час…

И ужасът да се проточи!

Решихме ние в един глас

при Пенка да отида аз…

 

     1      И тъй, през петдесет и пета,

напуснах Пловдив, есента,

изгубих дивните тепета,

и в София видях света!

След дълготрайните митарства,

 създадохме си  наше Царство,

на споделената любов!

Със златно-сребърен обков…

Но дъх у мене не остана

в прегръдката на любовта,

за мен бе вече друг света...

И дълго време  тъй остана!...

В квартирата ни на “Веслец”,

препусках аз като жребец!...

 

Там домакин ми беше Руси.

Във  втори курс, политехник…

Приятелството му предвкусих,

дори  във онзи първи миг...

Той бе от селото на Пенка,

едно момче, с добра оценка!

На който аз съм задължен…

Той бе спасителят за мен!

Вратата си за мен отвори 

и най-радушно ме прие…

Станахме с него “исие”…

За жеста му аз ви говоря!

Затуй аз днеска пред света

бих искал да го почета!...

 

Квартирата не бе луксозна:

бе тясна, с баня, с тоалет…

Със еркери... За мен помпозна...

Живяхме над един поет…

Във двора тих растеше лапад.

А слънцето ни гря от запад...

Ний бяхме  в вътрешния блок,

далеч от хорския поток.

Квартирата ни беше тиха,

но ний не бяхме тихи там,

не се държахме като в храм,

затуй и с право ни коряха!

За децибелите във късен час,

най-често спореха  със  нас!

 

На втората година вече

аз заживях законно там.

Бай Любо  бе завършил вече…

И с Руси аз останах сам!

Той ми предложи да остана.

И работата просто стана.

И без да подозирам сам,

завърших следването там.

И щом за Ашо се ожених,

отидох да живея там…

А Руси си остана сам.

Остана си заклет ергенин...

На Господа ли аз бях мил,

че бях проблемите решил!..

 

Записах се във двайста група.

Аз вече бях в четвърти курс.

С колеги рамена затупах,

за повечето бях сладур!...

Аз търсех място под небето,

но вече всичко бе заето…

Макар че бях изпаднал в стрес,

оправях се, тъй мисля, днес!

Добре във курса ме приеха.

Намерих място между тях…

Дори с приятелство успях!

И влязох в новата си дреха.

Не се почувствах притеснен…

Фортуна просто беше с мен!

 

Подгоних дневните задачи.

И с Пенка бяхме всеки ден...

Ту аз, ту тя при мен прескача

и затова аз бях блажен!...

Аз търся всеки ден квартира…

 Но как такава се  намира?!

Висях в бюрата всеки ден…

И бях от туй обезсърчен!

Съквартирантите си притеснявах...

Това бе моето тегло!

Аз търсех собствено легло!

Но все при Руси си оставах.

А нямах средства за разкош,

и затова се чувствах лош!...

 

Треперех аз като от чума,

да не съм като “блуден” син”…

Не си казахме лоша дума

със Руси, моя домакин…

Със съквартиранта Бате Любо

аз чувствах, че  се вмъквам  грубо,

във чуждото гнездо се свих

и с тях мегдана  разделих…

Аз бях в ръцете на Съдбата,

аз нямах избор при това…

Притиснат бях със две слова!

И там останах във Играта...

О, искам тук, още веднъж,

да почета и този мъж!

 

      2        Сега внимание за малко!

Представям ви един младеж,

приятеля ми нов Недялко.

И както ти ще разбереш,

ний с него бяхме в една група.

В нас много общо се натрупа!

А и Съдбата тъй реши,

в една посока ни спеши!

Аз трябва тука да ви кажа,

той по-различен бе от  мен.

Той може би бе по-зелен…

Но пък Човекът в него важи!

За мен най-важното бе това,

нас мъжка дружба ни събра.

 

И тъй с Недялко задружихме…

Той беше в “Западния парк”.

И най-нечакано открихме,

че там ще срещна „моя  чар“…

Той имаше една задявка,

                                           едно момиче мило – Славка,

която бе в последен клас…

С приятелка дойде при нас…

И тъй се запознах с Алиса!...

С  която после сключих брак.

Ще ви се сторя ли бунак?!

Но тя от пръв път ме сащиса!

Събуди тя в мен своя мъж

и аз се влюбих изведнъж!

 

Това стана в  една неделя.

На двайсет и четвърти май…

Отидох не да я спечеля,

или да търся с нея Рай!

Отидохме там със Недялко

и тя дойде като русалка!...

Коприна в сини небеса!...

Аз хлътнах бързо, без да ща!

Тя всичко в мене преобърна!

И днес се питам как стана?!

От  Ангел станах Сатана!

От нея поглед не отвърнах...

За Пенка аз дойдох във Рим,

но всичко се превърна в дим!...

 

Макар че още ходех с Пенка,

вторачих се в Алиса аз!

Направих пълна преоценка…

И драмата дойде при нас!

В живота често така става,

играта  просто  загрубява!…

Не знаеш какво да решиш,

кого и как да утешиш?!

И просто му не виждаш края!

Досущ така стана и с мен,

аз бях безпомощен... Сразен!..

Като Адам, аз скъсах с Рая!...

Съзнавах  твърдо, че съм крив…

Но вътрешно аз бях щастлив!

 

И огъня, подпален вече,

не можеше да бъде скрит…

Играта беше двойна вече!

И аз  наскоро бях разкрит!

Не можеше да продължава.

Не чаках да ми кажат: ”Браво!”

Аз скъсах с Пенка есента…

С Алиса хлътнах в любовта!

Бях гузен, много съжалявах…

Но бях оплетен от любов...

Преобразих се. Станах нов!

Възкръсвах и се претворявах!...

В  сърцето ми ечеше смях.

На  любовта не устоях!

 

Аз станах коренно различен.

Аз с Пенка винаги мълчах…

И драматично я обичах,

затуй със нея не успях!

А новата любов бе лека

и гъвкава, като пътека;

игрива като хоровод;

и пълноценна, даде плод!

Аз тържествувах със Алиса!

И плувах в собствени води…

Тя истински ме възроди!

Докато Пенка ме същиса!...

О от дърво станах  зевзек,

и заприличах на човек!

 

Тя беше нежна и красива.

По-руса и от чужденка!

Бе вино, гдето ме опива...

Наистина бе любовта!

Тя синевата с мигли скрива…

 А мене тръпки ме побиват!...

И нейният момински свян

от сънищата беше блян!

И втренчен в крехкото момиче,

не знаях где и как да спра…

Бях сигурен, че ще умра,

ако престана  да обичам!

Аз бях се влюбил до уши!

И тя с любов ме утеши!

 

С мечти за райските градини

защъкахме напред назад.

Хвърчахме във простори сини.

Светът ни стана по-богат!

Мечтаехме за сто години,

с най-фантастичните картини!

Но бе останала една!?

О, аз завършвах след това!...

И затова се осмелихме…

Решихме се да сключим брак!

Надеждата се върна пак!…

И корени така забихме!...

И от тогава в своя дом

живеем ние по закон!

 

И свързани във брак до днеска,

вървим с Алиса своя път…

И любовта ни пак е треска...

И няма сили да я спрат!

Не знам защо така съм влюбен?!

Спечелих ли, или пък загубих,

не се замислям над това,

но винаги ръка в ръка,

ний гоним   свойте интереси!

От птичи поглед над света,

ний правим  нашата следа!

При нас Съдбата се намеси!

Дано до край да е така,

 в нас няма място за тъга!

 

Във общи радости и скърби

ний минахме през младостта…

В проблемите не бяхме първи!

Но беше с нас и радостта!

И бавно, кота подир кота,

ний завоювахме живота!

От Емине, та чак до Ком,

строяхме ние своя дом!...

И радвахме се на децата...

Тя две момичета роди.

Напук на всичките беди,

ний оцеляхме във борбата!

Допълвахме се тя и аз...

 Изграждахме  се, пласт след пласт!...

 

 

                                               3      Не искам аз от вас да крия!

Не винаги добре живях!

Паденията си не крия,

защото  аз ги надживях!

... На първи  петдесет и осма,

нас щастието ни докосна…

Ний сключихме с Алиса брак!

Постигнахме целта си чак!

Аз купих булчинската рокля

и малка гривна от сребро…

Играхме булчинско хоро…

О, още споменът ме стопля!

Макар че нямахме пари,

не се замислихме дори!

 

О, не друг, времето решава,

какво и как да стане с нас.

Орисници ни управляват

по волята на свойта власт...

И с мене как така се случи,

че работата се закучи...

Дойдох да бъда Хекредел,

но срещнах своя вододел!...

Дойдох във София за Пенка,

но с нея не се задържах…

За любовта ни дойде крах!

На сто процента преоценка...

И за добро или за зло,

започнах  новото хоро!

 

Поети чувствата възпяват!

Защото с тях сме по-добри!

На съхнещите сили дават!

И с тях възкръсваме дори!

На любовта и чест и слава,

на никого тя не прощава!

Изпълва ни докрай с мечти.

И мило драго даваш ти!...

Дори да е несподелена,

тя прави хората светци!

И най-големите творци

са страдали на тая сцена!...

О, с любовта от памтивек,

стана маймуната човек!..

 

Без вярата и любовта ни,

светът би тръгнал на клане…

Да си нанася тежки рани.

И да пълзял на колене!

Забравен бил би и от Бога!

Би станал дяволска бърлога!...

И с мъката от край до край

не можеше да има Рай!...

Би съществувал само Ада!

Животът хич не ще е лек!

 Ще страда вечният Човек,

и Светът до край ще  страда!...

И казано със две слова,

да пази Господ от това!...

 

Ожених се през януари!

 И със Алиса заживях…

И “докторлъка” там ме свари.

За работа аз закопнях…

В септември вече станах татко!

В ноември – селски доктор, братко!

И тъй, неопитен  и млад,

започнах своя “занаят”…

Сред джентълмени и бунаци,

отидох в Ловешки Острец...

 Да ставам в работата спец!

Да взимам всякакви уроци…

Аз по душа не съм катил,

на болни  бях се посветил!...

 

     4      Сега… Семейната завеса…

Представям всички, ред по ред:

започвам първом с баба Веса,

тя винаги стоя отпред...

Тя беше стожерът в гората…

Тя беше майка на децата.

А те, децата, бяха три.

Тя сутрин ставаше в зори

и почваше с метла шетнята…

По цял ден шеташе на крак.

И  шеташе, до късен мрак!

С това се бореше жената!

Дошла от своя малък град,

да изгради тук своя свят…

 

Тя бе типична севернячка,

дошла от своя Луковит...

Научена от там да бачка,

тя механизъм бе навит!

Не спореше с добрите нрави!

Дори напротив, без прояви,

които някой да кори!

И без съмнение дори,

тя носеше доброто име

на майка и на дъщеря!...

И мога да ви уверя,

за нея всички се държиме!...

Не се замисли тя дори,

когато в тях ни приюти!

 

Макар че не ù беше лесно

да храни толкова гърла.

На всички тука бе известно,

експроприирана била…

Варниците им били  взели!

Спокойствието им отнели!...

И цяла къща с хубав двор!...

И викнали по тях във хор,

че все клонят към враговете!

Към гниещите буржоа!...

Досещате се, от това

какви ще бъдат плодовете!

И макар с проблеми бол,

посрещнаха ни с “хляб и сол”..

 

Бе тръгнала тя след сестра си...

И тъй във София дошла…

Търговец за съпруг избрала,

от кюстендилските села…

Въртял той свойта търговия,

на кредит и на вересия,

и всяка заран, от зори,

печелел своите пари!

Вземала тъста, дядо Киро…

Събрали се през трийсетте…

Тя в кариера не расте,

защото къщата избира!

От хвърлен в къщи женски труд,

не става никой по-прочут! 

 

Сестра ù Стефка -”Баба Ея”,

не бе дарена със деца…

Но по природната повеля

обичаше ги от сърце…

Тя по характер беше чудна,

най-искрена и дружелюбна…

Готова да се притече,

молба щом някой изрече…

За другите душа тя дава...

И вуйчо Мето бе такъв…

Подаваше ръката пръв,

и от сърце, а не за слава!

И все кънтеше между тях

един сърдечен искрен смях!..

 

И  аз отново тук ще кажа

за Луковитската рода,

че тук не е дошла под стража,

и не по повод на беда…

Дошла най-първо леля Стефка,

при вуйчо, нейната задявка.

И сключили църковен брак…

След нея другите са чак!

След туй пристига баба Веса...

И баба Тинка идва с тях…

Със своя луковитски смях.

И тук Съдбата се намеся…

Туй, дето рядко е било,

живеят цял живот, в едно!...

 

За мене туй бе много  чудно,

как цял живот са на едно?

Аз знам, че туй е много трудно,

без яко свързващо звено.

О, без любов и интереси

не са Съдбовните  намеси…

Дори и  чувства на сестри

отиват в дивите гори!...

Тук спойката бе баба Тинка,

най-милата жена, за тях.

Това дори и аз разбрах.

Тя бе за мен едната бримка!...

А другото, и то личи,

 стояха детските очи!...

 

Сестрата ражда за сестрата…

Но този път е вече син…

Това е воля на Съдбата,

наследникът да е един!

Сега какво ще правим, мамо…

Но туй дете бе обещано…

Не можем да го разделим!

Сега по кой път да вървим?!

И  се решават най-накрая

да заживеят на едно…

И туй е главното звено,

което ги държи в безкрая!…

И братът става братовчед,

но вече всичко е наред!

 

Децата три са, както казах:

едно момче и две сестри.

Алиса вземем ли за база,

те са от двете ù страни.

 По-възрастната бе Снежана,

която ми балдъза стана;

и Васко, който бе най-млад,

бе техен братовчед и брат.

Със двама татковци и майки,

той бе едно добро дете.

Държаха го изкъсо те!

Натягаха му всички гайки!

Това бе всеки божи ден!

От “конски” той не бе  лишен!...

 

Пред пътните врати без хурки,

седяха градските жени…

На “Сливница“, във две къщурки,

живеехме  на две врати…

И зад оградите във двора

живееха и други  хора…

Отглеждаха цветя и праз…

И си комшуваха със нас.

Във къщичките беше тясно,

там нямаше кой знай какво?!

Дори да завъртиш с дърво,

пак нямаше да бъде лесно

покъщнина да закачиш…

А сега какво е, виж!...

 

Ний селяните, с баба Тинка,

садяхме всичко да расте;

във двора правехме градинка,

със дядо Киро “исие”…

Помагаше ни “Баба Опа”,

щом трябваше да се прекопа…

И “Баба Ея” бе край нас…

Командваше ни в тоя час.

А публика бе баба Веса

и градските ù дъщери…

Щом трябваше да се тори,

бе нужна тяхната намеса!

И Васко бе открай до край,

наследникът им, то се знай!

 

А хората от махалата,

любопитни с интерес;

за близките и за родата,

аз просто време нямам днес…

... Родът на тъста дядо Киро

и днес във Земен се намира,

аз малко пъти го видях,

за дълго, да се спира с тях!...

Но пък жените, севернячки,

родените във Луковит,

по Панегата и по Вит,

посрещаха родата ячко!...

А вуйчо ми от Радомир

бе със роднини… за сеир…

 

Не бях се сблъсквал във живота

с такива гости, на едно!...

Аз бях във почетната рота

и вдигах чашата с вино!

Гостуваха ни разни лели,

към “леля” Тинка път поели…

Гостуваха мъже, жени,

да чуят две-три новини.

И всеки, който бил е вкъщи,

не се е чувствал като в хан,

а като гостенин желан!

И после пак се е завръщал!...

И е гостувал не веднъж!

По всяко време, в пек и дъжд...

 

      5      Ний в село карахме по-скромно…

Отключен беше всеки праг.

Но само кучето бездомно

примъкваше се пак, и пак...

Гостувахме си често зиме,

когато празници отима,

но дойдеше ли пролетта,

разбягвахме се по света!...

Но тука, кой сезони чака?!

Тук в София и стар, и млад

търчи към царския палат,

за да забрави пущинака!

И в чудно място да си бил,

от него си   се уморил!...

 

Със навиците си по-други,

аз срещах всичко в този град…

И  правех всякакви услуги

и на познат и не познат…

Различен образ има злото,

във Столицата и в селото!…

Във село който е добре,

по цял ден нивите оре,

а хората по градищата

не хващат през полето път…

Дори не знаят да орат!

И имат месечна заплата!

И трябва да ви кажа днес,

те нямат моя интерес…

 

Макар че е един народа,

с Родина обща и език,

делиме  се по произхода,

по отклика на всеки вик!...

Различни сме по интереси…

А  и по спуснати завеси…

За всички: хубаво и зло,

еднакво все не е било!

А   хубавото и доброто

не  ни докарват кучи  лай!

И във света ни няма Рай

на Завистта ни и на Злото...                                  

В събиране трохи от чест,

вървят народите до днес!

 

След тия редове аз спирам.

Тук слагам точка подир тях...

Макар че много се препирах,

на малко истини се спрях.

Към този труд пристъпих смело,

но виждам, че е трудно дело…

Макар че споменът е мил,

не бих се втори път решил!...

Аз исках покрай мене лично,

във таз епоха и страна,

за  всички тях да спомена…

И във картините епични,

със справедливия си нрав,

                                          да споря… И да бъда прав!