След знойното, слънчево лято,

вятър задуха в леса,

изтърси листата от клоните

и с песен дойде есента.

Земята настръхна в очакване.

„Пристигнах“, зашепна дъждът.

Когато отмина и залезът,

спокойно пристъпи нощта.

Гората утихна за кратко.

Прекъсна я рязко ревът.

Подгонил е някого звярът,

изплашен до смърт от глада.

Почака да бъде надушена

стройната нежна сърна,

побягна в галоп тя през ручея,

в дъбравата скри се и спря.

С грациозна походка последва я.

– Излез – той ревна в нощта.

 – Не мога – прошепна му плячката,

скрита зад цветни листа.

Надникна, погледна в очите му,

показа му своите рога.

Отстъпи той нежно, присви се,

наведе смирено глава.

Излезе, изпънала шия.

– Бори се  – прикани го тя.

Страхът бе издухан от вятъра,

гладът потушен от дъжда.

„На битки аз вече наситих се,

но що да е, ако не е борба?"

И така завари ги утрото,

а „любов“ отвърна му тя.