Господин Министър, казвам се Марин.
Бих желал да се изкажа.
Роден съм през "април", но нямам спин.
Дори да имам, няма да Ви кажа.

Преди години, може би са шест,
прекрачих плахо прага на България.
А Ваш`та партия излезе с чест
От ръководна диалектическа свинария.

Таихте скришом - година или две -
изсмуканата сила на народа.
Опитвахте да викате, поне
ви чуе някой за отмора.

Градихте Банки с Кървави Пари*.
Сълзи - миришещи на памет.
Народа ви отритваше. Нали
за него построихте Правец.

Повтаряхте: "Ще дойде Ден!".
И той наистина пристигна.
Сега се скитат по чужбина, с мен,
милион чудаци от Родина свидна.

Какво пък, може би с тъга,
ще чакаме да стане чудо.
Тя - СТОгодишната вина
ще литне като птиче лудо.

Ще закръжи над болни и деца.
Над мъртви - още непознати.
Над горест сраснала с беда
в живота на невинно гладни.

Ще литне. После ще скърби
(ако, разбира се, сърце си има).
Ще отлети. Няма да вини
чудаците говорещи със рима.

Не зная, може би сте прав.
Народът прост, нищо не разбира.
Бог високо, във очите страх
от новото, дето не подбира.

Не искам нищо. Само си скърбя.
Измъчих се да вниквам във сърцата
на Блудкави Съмнителни Петна*,
изпепелили нивата богата.

Господин Министър, мисля си с вина -
много, много Ви обиждам.
Затуй Ви моля чрез листа:
Простете, че не Ви завиждам.

Марин Лазаров